На 41 години съм и работя в една и съща фирма почти девет години. Не съм човек, който се бута напред. Идвам навреме, върша си работата и обикновено си тръгвам с последните хора от офиса.
До мен седеше Нели.
Бяхме колежки шест години и постепенно станахме приятелки. Пиехме сутрешното кафе заедно, носехме си храна от вкъщи и се покривахме, когато някоя трябваше да излезе по-рано.
Когато преди няколко месеца се освободи място за ръководител на екипа, Нели първа ми каза:
— Кандидатствай. Ти реално вършиш половината от тази работа и сега.
Аз се колебаех.
Тя настоя.
Подадох документите.
Нели също кандидатства.
Не ми каза.
Разбрах случайно, когато видях името ѝ в графика за интервютата.
Попитах я дали е вярно.
— Да. Реших в последния момент.
Казах ѝ, че няма проблем.
И наистина го мислех.
В петък управителят събра целия отдел.
Стояхме около бюрата с чаши кафе в ръце. Принтерът още бучеше в ъгъла, а някой беше оставил отворена кутия с бисквити до папките.
Тогава обявиха, че позицията получавам аз.
Хората започнаха да ме поздравяват.
Нели мълчеше.
Отидох при нея.
— Надявам се това да не промени отношенията ни.
Тя се усмихна.
— Разбира се, че няма.
Десет минути по-късно разбрах колко струва тази усмивка.
Един колега ме попита кога започвам официално.
Преди да успея да отговоря, Нели каза достатъчно високо, за да я чуят всички:
— Е, когато имаш правилните хора зад гърба си, нещата стават бързо.
В стаята стана тихо.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
Тя сви рамене.
— Нищо. Просто всички знаем колко често си в кабинета на шефа.
Някой сведе поглед към бюрото си.
Усетих как ми пламнаха ушите.
Да, влизах често при управителя.
Защото през последната година водех седмичните отчети и замествах стария ръководител, когато отсъстваше.
Нели знаеше това прекрасно.
— Ако имаш нещо да кажеш, кажи го ясно.
Тя се облегна на стола.
— Просто не вярвам, че решението беше само заради работата ти.
Пред дванайсет души шест години труд бяха превърнати в намек, че съм получила позицията по втория начин.
Не ѝ отговорих.
Взех чашата си и отидох в малката кухня.
Ръцете ми трепереха толкова, че разлях вода върху плота.
След няколко минути при мен влезе счетоводителката ни Мария.
— Има нещо, което трябва да знаеш.
Оказа се, че седмица преди обявяването Нели обикаляла колегите и им казвала, че изборът вече бил уреден.
Но това не беше всичко.
Мария ми показа съобщение от Нели отпреди два месеца.
В него Нели пишеше:
— Ако тя не кандидатства, аз имам много по-голям шанс.
Същата седмица ме беше убеждавала да кандидатствам.
Не разбирах нищо.
После Мария ми обясни.
Нели била убедена, че ще се изложа на интервюто и после ръководството ще предпочете нея.
Когато не се случило, решила, че някой ми е помогнал.
В понеделник Нели дойде при мен.
— Може ли да поговорим?
— Да.
— Бях ядосана. Не трябваше да казвам тези неща.
Чаках продължението.
— Но и ти трябва да ме разбереш. И аз исках тази позиция.
Тогава нещо в мен се успокои.
— Разбирам, че си разочарована. Не разбирам защо трябваше да унижиш мен, за да се почувстваш по-добре.
Тя замълча.
Не поисках да я уволняват. Не подадох оплакване.
Но приятелството ни приключи там.
Сега разговарям с Нели само по работа.
Миналата седмица ме попита защо съм толкова студена.
Казах ѝ:
— Защото колега може да ми бъде конкурент. Приятел не трябва да чака да падна, за да заеме мястото ми.
Тя не отговори.
Още ми е тежко, защото загубих човек, когото смятах за близък.
Но предпочитам тази загуба пред приятелство, в което някой се усмихва до мен, докато тайно се надява да се проваля.
Правилно ли постъпих, че прекратих приятелството ни, въпреки че тя ми се извини?
