Отгледах Даниела сама от дванайсетгодишна. Баща ѝ си тръгна от живота ни и след това контактът им постепенно изчезна.
Работя като продавач-консултант в малък хранителен магазин. Никога не съм имала престижна професия, но с тази заплата платих уроците ѝ, университета, сметките и всичко, което можех.
Даниела сега е на 29.
Има добра работа в голяма фирма, хубав апартамент под наем и приятели, които изглеждат доста различни от хората около мен.
Гордеех се с нея.
Преди месец ми каза, че ще прави малко събиране за рождения си ден.
— Само колеги и няколко приятели, мамо. Нищо специално.
Попитах дали да приготвя домашната солена торта, която обича.
— Недей. Ще поръчаме всичко.
Разбрах намека и не настоях.
На самия ѝ рожден ден работех до шест. Бях купила подарък – хубав часовник, за който отделях по малко от три заплати.
След работа реших просто да мина за пет минути.
Позвъних ѝ.
Не вдигна.
Написах:
— Долу съм. Нося ти подаръка.
След минута телефонът ми звънна.
— Мамо, защо си дошла?
Тонът ѝ ме изненада.
— Само да ти дам подаръка.
— Не може ли утре?
Чувах музика и гласове зад нея.
— Няма да се качвам. Слез за минутка.
Тя въздъхна.
— Добре.
Стоях пред входа с хартиената торбичка в ръка. Бях още с работната си блуза под якето, защото не бях успяла да се прибера.
Тогава от входа излязоха две млади жени.
Едната ме позна.
Беше съседката на Даниела от горния етаж.
— Вие сте майката на Дани, нали?
Усмихнах се.
— Да.
Другата жена каза:
— А защо не сте горе? Купонът е страхотен.
Не знаех какво да отговоря.
В този момент Даниела слезе.
Лицето ѝ се промени, когато ни видя да разговаряме.
Съседката се засмя:
— Дани, защо криеш майка си долу?
Дъщеря ми се усмихна нервно.
— Мама просто минава.
Подадох ѝ торбичката.
— Честит рожден ден.
Тя ме прегърна набързо.
После едната жена каза:
— Качете се поне за торта.
Даниела веднага отговори:
— Мама е изморена от работа.
Погледнах я.
— Всъщност не съм.
Настъпи тишина.
Дъщеря ми стисна дръжките на торбичката.
— Мамо, моля те.
Разбрах.
Казах довиждане и си тръгнах.
На спирката седнах на металната пейка и гледах работните си обувки. По едната още имаше малко брашно от склада.
Не можех да спра да мисля за начина, по който каза:
— Мама просто минава.
На следващия ден съседката ѝ дойде в магазина.
Живее наблизо и понякога пазарува при нас.
Докато плащаше, каза:
— Вчера ми стана неудобно. Не трябваше да настоявам.
— Няма нищо.
Тя се поколеба.
— Просто Даниела беше казала на колегите си, че родителите ѝ живеят извън София. Затова се обърках, когато ви видях.
Усетих как ръката ми замръзна върху касовия апарат.
— Родителите?
— Може и аз да не съм разбрала правилно.
Не казах нищо повече.
Вечерта се обадих на Даниела.
Попитах я директно.
Първо отричаше.
После призна.
— Казах го веднъж. После просто остана така.
— Защо?
Мълча дълго.
— Защото всички там са от семейства с лекари, адвокати, бизнеси… Не знам.
Не можех да повярвам.
— А ти какво им каза, че работя?
Отново мълчание.
— Че имаш собствен магазин.
Седнах на кухненския стол.
Пред мен стоеше купата с ябълки, която сутринта не бях прибрала.
— Срамуваш ли се от мен?
— Не е това.
— Тогава какво е?
Даниела започна да плаче и да обяснява, че искала да се впише. Че един човек казал нещо подигравателно за продавачите и след това тя не намерила смелост да каже истината.
Изслушах я.
После казах:
— Дани, аз никога не съм се срамувала, че не мога да ти дам повече. Но ти си се засрамила от начина, по който съм ти дала всичко, което можех.
Тя не отговори.
Не се скарахме.
Това беше по-болезненото.
След седмица Даниела дойде в магазина.
Беше обедната ми смяна.
С нея имаше две нейни колежки.
Даниела застана пред касата и каза:
— Това е майка ми.
Само толкова.
После добави:
— Работи тук от седемнайсет години и заради нея съм това, което съм.
Не знаех дали да се усмихна или да се разплача.
След работа пихме кафе двете.
Простих ѝ, защото ми е дъщеря.
Но не мога да изтрия онези няколко минути пред входа, когато разбрах, че собственото ми дете предпочита непознати хора да не знаят коя съм.
Вие как мислите?
