На 43 години съм и с Даниела се познаваме още от гимназията. Повече от двайсет години сме били една до друга при разводи, смени на работа, семейни проблеми и онези обикновени дни, когато просто ти трябва човек за едно кафе.
Поне аз така мислех.
Даниела винаги е държала много на външния вид. Работи в голяма фирма, купува си хубави дрехи и знае кое заведение е модерно още преди аз да съм чувала за него.
Аз съм по-различна.
Работя в книжарница. Обличам се прилично, но никога не съм давала половината си заплата за чанта.
Преди две седмици Даниела ме покани на празненство по случай повишението си.
— Искам да дойдеш. Важна си ми.
Зарадвах се.
В петък след работа се прибрах, изкъпах се и облякох тъмносинята рокля, която си бях купила миналата година за семейно тържество.
Пред огледалото ми хареса.
Сложих малки сребристи обеци, малко спирала и тръгнах.
Празненството беше в ресторант в центъра. Когато пристигнах, около една дълга маса вече имаше десетина души.
Даниела ме прегърна.
— Най-после!
Представи ме на колегите си.
В началото всичко беше нормално.
Говорих с жена от счетоводството, после с един мъж от техния отдел. Поръчах си минерална вода и вечеря.
След около час Даниела дойде до мен.
Наведе се и тихо каза:
— Можеше да ми кажеш, че ще дойдеш с тази рокля.
Помислих, че се шегува.
— Какво ѝ е?
Тя огледа плата около ръкава ми.
— Нищо. Просто е малко… обикновена.
Усетих как се свивам.
— На мен ми харесва.
— Добре, добре.
И се върна при другите.
Опитах се да забравя.
После започнаха да правят снимки.
Една от колежките ѝ извика:
— Дани, ела с приятелката си!
Даниела застана до мен, но точно преди снимката каза достатъчно високо:
— Само не качвайте тази, че после ще трябва да обяснявам защо най-добрата ми приятелка изглежда като моята счетоводителка от 2005 година.
Няколко души се засмяха.
Не всички.
Но достатъчно.
Стоях там и усещах как лицето ми гори.
Една жена от масата каза:
— На мен роклята много ми харесва.
Даниела се засмя.
— Вие не я познавате. Тя никога не се интересува от тези неща.
Тогава вече не ставаше дума за рокля.
Ставаше дума за мен.
Седнах обратно.
След малко Даниела дойде.
— Да не се обиди?
— Да.
Тя ме погледна изненадано.
— Сериозно ли? Шегувах се.
— Не ми беше смешно.
Тя въздъхна.
— Моля те, не разваляй вечерта.
Точно това изречение промени нещо в мен.
Тя ме беше унижила пред непознати хора, а аз трябваше да внимавам да не разваля нейната вечер.
Станах и взех чантата си.
Тогава жената от счетоводството, с която бях говорила по-рано, дойде до мен.
— Тръгвате ли?
Кимнах.
Тя ме погледна и тихо каза:
— За каквото струва мнението ми, изглеждате чудесно. И не заслужавахте това.
Едва тогава очите ми се насълзиха.
Не пред Даниела.
Пред една непозната жена, която беше проявила повече уважение към мен за един час, отколкото приятелката ми през цялата вечер.
Даниела ме настигна до гардероба.
— Наистина ли ще си тръгнеш заради една шега?
Погледнах я.
— Не си тръгвам заради роклята.
— Тогава заради какво?
Не знаех как да ѝ обясня всичките малки моменти, които изведнъж си спомних.
Как ме беше поправяла пред хора.
Как веднъж ми каза да не нося определена чанта, когато излизаме.
Как ме беше представила пред свой колега с думите:
— Тя е много земна.
Тогава го приех като комплимент.
Сега вече не бях сигурна.
Казах само:
— Не искам повече да бъда човекът, до когото ти изглеждаш по-добре.
Тя замълча.
Прибрах се с автобуса.
На седалката срещу мен имаше жена с торби от супермаркета. Някой говореше по телефона отзад, а шофьорът беше пуснал тихо радио.
Погледнах отражението си в прозореца.
Роклята ми беше същата.
Само че вече не ми беше неудобно от нея.
На следващия ден Даниела ми изпрати:
— Не мога да повярвам, че захвърляш толкова години приятелство заради една глупост.
Не отговорих.
Три дни по-късно изпрати друго:
— Когато се успокоиш, обади ми се.
Изтрих и него.
Не знам дали приятелството ни е приключило.
Но знам, че този път няма аз да се извинявам, само за да продължи.
Какво бихте направили вие?
