На 41 години съм и от няколко месеца се опитвам да поддържам нормални отношения с него. Не сме скарани официално, но всичко между нас стана някак студено.
Той се казва Стефан и е с пет години по-малък.
Преди бяхме близки.
Звъняхме си за дреболии, пращахме си снимки от магазина, питахме се кой как е. После той се ожени и постепенно започнах да усещам, че за всичко трябва да минавам през жена му.
Миналата седмица майка ни ми се обади и каза, че всички ще се съберат у Стефан в събота.
— Ела и ти — каза ми.
Попитах Стефан по телефона дали наистина е удобно.
— Да, разбира се. Ела към пет.
В събота купих сладки от една малка сладкарница близо до нас и тръгнах пеша, защото времето беше хубаво.
Стигнах малко преди пет.
Звъннах на домофона.
Никой не отвори.
Звъннах пак.
Пак нищо.
Погледнах телефона си. Нямах пропуснато обаждане, нито съобщение.
След пет минути се обадих на Стефан.
Не вдигна.
Стоях пред входа с кутията сладки в ръце и започнах да се чувствам глупаво.
Виждах през стъклената врата обувки в коридора на първия етаж и чувах приглушени гласове отгоре.
Звъннах на майка ми.
Тя вдигна веднага.
— Къде си?
— Пред входа.
— Как така пред входа?
След малко Стефан слезе.
Не изглеждаше притеснен.
Отвори и първото, което каза, беше:
— Защо звъниш толкова пъти?
Замръзнах.
— Защото ме покани.
Той въздъхна.
— Добре де, влизай.
Това Добре де ме засегна повече, отколкото трябваше.
Качихме се.
В хола бяха майка ми, баща ми, жена му и още двама техни приятели. Всички вече седяха и пиеха кафе.
Майка ми ме погледна притеснено.
— Защо не ти отвориха?
Преди да кажа нещо, Стефан се засмя.
— Тя прави проблем от нищо. Просто не сме чули.
Жена му добави:
— Бяхме заети.
Оставих сладките на шкафа.
Казах:
— Няма проблем.
Но имаше.
Цялата вечер усещах, че съм дошла някъде, където присъствието ми е неудобно.
Когато казвах нещо, разговорът бързо отиваше в друга посока.
Когато предложих да помогна в кухнята, снаха ми каза:
— Няма нужда. Седни си.
Каза го спокойно, но тонът беше като към гост, който е останал прекалено дълго.
Накрая баща ми попита кога ще се видим пак.
Стефан каза:
— Ами ние сме доста заети напоследък.
После погледна към мен.
— Някои хора имат повече свободно време.
Всички чуха.
Аз съм самотна и нямам деца.
Работя на пълен ден и се грижа за себе си.
Никога не съм смятала, че това ме прави човек без живот.
Попитах:
— Това за мен ли беше?
Стефан се усмихна.
— Ето пак. Всичко приемаш лично.
Жена му се засмя тихо.
Това вече беше достатъчно.
Станах и си взех палтото.
Майка ми също стана.
— Къде тръгна?
— Прибирам се.
Стефан поклати глава.
— Винаги правиш сцени.
Тогава един от приятелите му, човек, когото виждах за втори път, каза:
— Не мисля, че тя прави сцена. Мисля, че просто ѝ говориш лошо.
В стаята стана тихо.
Стефан се намръщи.
Приятелят му продължи:
— Ако моята сестра стоеше пред входа десет минути и после я посрещнех така, и тя щеше да си тръгне.
Никой не каза нищо.
Обух си обувките и излязох.
На стълбите майка ми ме настигна.
— Не му се връзвай.
Погледнах я.
— Не искам повече да се преструвам, че не ме боли.
На следващия ден Стефан ми писа.
— Прекали вчера.
Не отговорих веднага.
След час написах:
— Не. Просто този път не останах да ме унижават.
Оттогава не ми е писал.
И за пръв път не тичам да оправям отношенията.
Правилно ли постъпих, или наистина приех всичко прекалено лично?
