С Даниела се познаваме от повече от двайсет години. Децата ни израснаха заедно, ходили сме на море, помагали сме си при ремонти, местения и всякакви семейни проблеми.
Аз съм разведена от седем години и живея сама. Работя като продавач-консултант в магазин за домашни потреби.
Даниела винаги е имала по-добри доходи. Съпругът ѝ има малък бизнес, а тя работи в офис.
Никога не съм се сравнявала с нея.
Когато излизахме, ако мястото беше скъпо, просто казвах, че предпочитам друго. Не съм очаквала някой да плаща вместо мен.
Преди няколко месеца обаче Даниела започна да прави странни забележки.
— Тази чанта още ли я носиш?
Или:
— Трябва малко да се поглезиш. Не може само сметки да плащаш.
Усмихвах се и сменях темата.
За рождения ми ден тя настоя да се съберем у тях. Каза, че щяла да покани още четири наши познати и аз нямало да правя нищо.
След работа отидох направо при нея.
Носех домашна солена торта, която бях приготвила сутринта, и малка саксия с билка за кухнята ѝ.
Даниела отвори вратата и още преди да си сваля якето каза:
— Добре че дойде по-рано. Ще ми помогнеш малко.
Нямаше проблем.
Подредих чиниите. Нарязах зеленчуците. Извадих чашите от шкафа.
После започнаха да идват гостите.
Аз още бях в кухнята.
— Донеси салфетките — извика Даниела.
Донесох ги.
След малко:
— Може ли още вода?
Станах пак.
Една от жените се пошегува:
— Дани, остави рожденичката да седне поне.
Даниела се засмя.
— Тя е свикнала. На работа по цял ден обслужва хора.
Всички замълчаха за секунда.
Аз усетих как бузите ми пламват.
Седнах и реших да не развалям вечерта.
След около половин час една от гостенките ме попита дали още работя в същия магазин.
— Да — казах.
Даниела веднага се намеси:
— Казвам ѝ да си намери нещо по-сериозно, ама тя си е такава. Не обича много да рискува.
Погледнах я.
Никога не бях казвала подобно нещо.
— Харесвам работата си — отвърнах.
— Е, харесваш я, защото си свикнала — каза тя.
Тогава телефонът ми звънна.
Беше синът ми.
Излязох в коридора.
— Мамо, пристигна ли?
— Да.
— Провери си съобщенията.
Беше ми изпратил снимка.
Преди година бях започнала вечерен курс по декорация и аранжиране на витрини. Не бях казала почти на никого, защото исках първо да видя дали ще се справя.
Преподавателката ми беше препоръчала на собственик на нов магазин.
Същия ден бях получила предложение да оформям витрините им два пъти месечно срещу допълнително заплащане.
Синът ми беше направил снимка на първата витрина, която бях подредила предишната седмица.
Върнах се при останалите.
Една от жените видя снимката на телефона ми.
— Това ти ли си го правила?
— Да.
Тя поиска да разгледа.
Оказа се, че има малък магазин за детски дрехи.
— Търся човек точно за това — каза. — Може ли да се чуем другата седмица?
Даниела се засмя.
— Вече бизнес ще правите тук?
Тонът ѝ беше уж шеговит, но я познавах достатъчно добре.
— Защо не си ми казала за курса? — попита ме после.
— Не сме говорили за него.
— Ние говорим за всичко.
Погледнах я и този път не премълчах.
— Напоследък ти говориш. Аз слушам.
Стана неловко.
Даниела започна да събира празните чинии.
По навик станах да ѝ помогна.
После спрях.
Седнах обратно.
Тя ме погледна.
— Няма ли да ми помогнеш?
— Днес съм ти гост.
Една от жените се усмихна.
Даниела нищо не каза.
Тръгнах си по-рано.
На следващия ден тя ми изпрати съобщение, че съм се държала студено и съм я изложила пред приятелките ѝ.
Прочетох го, докато чаках автобуса след работа.
За първи път не започнах веднага да пиша извинение.
Отговорих само:
— Не искам повече приятелство, в което единият човек трябва да се смалява, за да се чувства другият голям.
Тя не ми писа цяла седмица.
После изпрати едно кратко:
— Не съм знаела, че го чувстваш така.
Може би наистина не е знаела.
Но аз също дълго не исках да призная как се чувствам.
Все още ми липсват разговорите ни. Понякога виждам името ѝ в телефона и ми идва да ѝ се обадя.
Но после си спомням онази вечер и колко малка се чувствах пред хора, които почти не познавах.
Не съжалявам за двайсетте години приятелство.
Само вече не вярвам, че дългото приятелство задължително е добро приятелство.
Вие как мислите?
