На 39 години съм и съм омъжена за Стефан от четиринайсет години. Имаме нормален живот – работа, сметки, покупки в събота и вечния спор кой е забравил да изхвърли боклука.
Последните месеци обаче Стефан започна да се държи така, сякаш неговата работа е единствената важна.
Аз работя в малка печатница. Заплатата ми е по-ниска от неговата, но никога не съм оставяла сметка неплатена.
Стефан започна постоянно да подхвърля:
— Ако разчитахме на твоята заплата, щяхме да сме загубени.
Първоначално се смеех.
После спрях.
Преди две седмици в блока решихме да оправим общия двор. Оградата беше ръждясала, пейката счупена, а около входа тревата беше станала до коленете.
В събота сутринта излязохме всички.
Един съсед носеше инструменти. Друг беше донесъл ръкавици. Жените от третия етаж почистваха около цветните лехи.
Стефан още от началото беше нервен.
— Къде е удължителят? — попита ме.
— В мазето.
— Не можа ли да го донесеш?
Слязох и го донесох.
След десет минути поиска отвертка.
После вода.
После чувалите.
Всеки път говореше така, сякаш съм му помощник, а не жена му.
Съседката ни Таня ме погледна и тихо каза:
— Остави го сам да си намери нещата.
Усмихнах се.
Не исках скандал.
По обяд някой предложи да направим кратка почивка. Седнахме на пейките пред входа.
Тогава Стефан започна да разказва колко много неща върши вкъщи.
— Ако чакам на Елица, нищо няма да стане — каза и се засмя.
Няколко души се усмихнаха неловко.
Аз мълчах.
Той продължи.
— Тя е специалист по едно – да казва, че е уморена.
Таня веднага каза:
— Стига, Стефане.
Но той явно реши, че е забавен.
— Какво да стига? Истината е. Аз плащам големите разходи, аз оправям всичко. Тя без мен не знам как ще се оправи.
Този път никой не се засмя.
Стоях с работните ръкавици в ръце и усещах как всички гледат към мен.
Не беше първият път, когато ме подценяваше.
Но беше първият път пред толкова хора.
— Приключи ли? — попитах.
— Ето, пак се сърди.
Станах.
В този момент пред блока спря малък служебен автомобил.
От него слезе мъж с папка и попита:
— Госпожа Елица Маринова?
Вдигнах ръка.
Стефан ме погледна учудено.
Мъжът ми подаде документите за подпис.
Три месеца по-рано бях кандидатствала за по-добра позиция в друга печатна фирма. Не бях казала на Стефан, защото след две неуспешни интервюта не исках отново да слушам как си губя времето.
Същата сутрин ми се бяха обадили.
Бях получила работата.
Фирмата изпращаше документите за назначаването и служебен лаптоп, защото част от работата щеше да е от вкъщи.
Заплатата беше почти двойна на сегашната ми.
Стефан гледаше кутията в ръцете ми.
— Какво е това?
— Новата ми работа.
— Каква нова работа?
— Тази, за която не ти казах.
Той замълча.
Съседите също.
Таня само се усмихна.
Стефан се приближи.
— Защо си го крила?
Погледнах го право в очите.
— Защото всеки път, когато опитвах нещо ново, ми обясняваше защо няма да успея.
Лицето му се промени.
— Аз просто се шегувам.
— Шега е, когато и двамата се смеем.
Взех документите и се прибрах.
Вечерта Стефан влезе в кухнята, докато прибирах чашите.
Стоя известно време до вратата.
— Изложих те днес.
Не казах нищо.
— Съжалявам.
Този път извинението му не реши всичко. Но поне за първи път не последва думата „обаче“.
Започнах новата работа миналия понеделник.
Стефан вече не коментира заплатата ми.
А когато вчера ме попита къде държим отвертките, му казах:
— В мазето.
И продължих да си пия кафето.
Не искам да доказвам, че мога без него. Искам човекът до мен да разбере, че бракът не е състезание кой е по-нужен.
Правилно ли постъпих, че толкова време не му казах за новата работа?
