На 43 години съм и не съм човек с много приятели. Имам познати от работа, съседи, хора, с които се чуваме от време на време, но истински близка ми беше една жена — Нели.
Познаваме се от почти двайсет години.
Бяхме заедно през разводи, смени на работа, безпарични месеци и семейни проблеми. Имаше период, когато почти всяка вечер се чувахме, дори само за пет минути.
Нели винаги е била по-шумната от двете.
Обича да организира, да решава къде ще се ходи и кой какво ще прави. Аз съм по-тиха и често отстъпвам, защото не обичам излишни спорове.
Преди месец станах на 43.
Не исках голямо празнуване. Поканих шестима души вкъщи — сестра ми, две колежки, една съседка, Нели и нейния съпруг.
Направих салата, печени картофи, пилешко и една торта от кварталната сладкарница.
Около седем всички вече бяха дошли.
Нели закъсня с половин час.
Влезе, остави чантата си на стола и още преди да си свали палтото каза:
— Леле, колко е задушно тук.
Отворих прозореца.
След пет минути каза, че музиката била прекалено тиха.
Усилих я малко.
После попита защо съм сложила малките чинии, след като имам по-хубав сервиз.
Усмихнах се и казах:
— Нели, седни и яж.
Всички се засмяха.
Само че тя продължи.
По едно време сестра ми предложи да ми помогне да прибера празните чинии.
Нели веднага каза:
— Остави я. Тя обича да обслужва хората. Така се чувства полезна.
Настъпи онова неприятно мълчание, когато никой не знае дали трябва да се засмее.
Аз взех две чинии и отидох в кухнята.
Нели дойде след мен.
— Какво се намръщи?
— Не съм се намръщила.
— Познавам те. Пак приемаш всичко лично.
Изплакнах една купа под чешмата.
— Просто не беше приятно.
Тя завъртя очи.
— Шегувам се. На 43 години вече трябва да можеш да понасяш шеги.
Върнахме се при другите.
Малко по-късно една от колежките ми ме попита за новата длъжност, която бях получила в работата.
Още не бях разказвала подробно.
Преди да успея да отговоря, Нели каза:
— О, това ли? Просто тяхната началничка напусна и нямаше кой друг.
Погледнах я.
Тя се усмихваше.
Колежката ми веднага каза:
— Не е точно така. За мястото кандидатстваха няколко души.
Нели махна с ръка.
— Е, добре де. Да не правим от това държавна награда.
Тогава нещо в мен просто се промени.
Не се ядосах.
По-скоро изведнъж започнах да виждам неща, които години наред бях оправдавала.
Когато си купих първата кола, Нели каза, че съм дала прекалено много пари.
Когато отслабнах, каза, че лицето ми изглеждало уморено.
Когато получех похвала в работата, винаги намираше начин да я намали.
Но когато тя имаше проблем, аз трябваше да бъда на телефона.
Винаги.
След тортата всички започнаха да си тръгват.
Нели остана последна със съпруга си.
Докато обличаше палтото си, ме попита:
— Ще ми дадеш ли две парчета торта за вкъщи?
Погледнах я и казах:
— Разбира се.
Сложих тортата в кутия.
После добавих:
— Но искам известно време да не се виждаме.
Тя застина.
— Какво?
Повторих спокойно.
Нели първо се засмя, защото явно реши, че се шегувам.
Когато разбра, че говоря сериозно, лицето ѝ се промени.
— Заради няколко шеги ще хвърлиш двайсет години приятелство?
— Не. Заради двайсет години такива шеги.
Съпругът ѝ гледаше към пода.
Тогава той тихо каза:
— Нели, тя има право да се обиди.
Нели се обърна към него.
— Ти пък не се намесвай.
И точно тогава разбрах, че решението ми е правилно.
След като си тръгнаха, започнах да прибирам.
На масата бяха останали трохи, няколко салфетки и една забравена фиба.
Сестра ми стоеше до мивката.
— Защо никога не си ми казвала, че тя се държи така?
Не знаех какво да отговоря.
Може би защото самата аз не го виждах ясно.
Или защото бях свикнала да мисля, че приятелството означава да приемаш човека такъв, какъвто е.
На следващата сутрин имах единайсет пропуснати съобщения от Нели.
В първите беше ядосана.
После ми обясняваше, че съм прекалено чувствителна.
Накрая написа:
— След всичко, което сме преживели, не очаквах това от теб.
Не отговорих.
След седмица ми изпрати само едно:
— Когато решиш да се държиш нормално, знаеш къде съм.
Изтрих съобщението.
Мина почти месец.
Понякога по навик посягам към телефона, когато ми се случи нещо и искам да ѝ го разкажа.
После се сещам защо спрях.
Липсва ми човекът, с когото мислех, че съм приятелка.
Но не ми липсва чувството постоянно да се смалявам, за да може тя да се чувства по-голяма.
Вие как мислите?
