Познаваме се с Нели от двайсет и три години. Бяхме заедно още от университета, после минахме през първите работи, сватбите, раждането на децата и онези периоди, когато едната звъни на другата само за да каже, че повече не издържа.
Аз съм на 45 и работя като счетоводител в малка фирма.
Никога не съм печелила много, но си плащам сметките, помагам на сина си, който учи в друг град, и се старая да не харча повече, отколкото мога.
Нели през последните години тръгна нагоре в работата. Стана търговски директор, смени колата, започна да пътува повече.
Радвах ѝ се.
Само че постепенно започнах да усещам нещо странно.
Когато бяхме само двете, Нели си беше същата. Идваше у дома по анцуг, ядеше от мусаката ми и ми разказваше проблемите си.
Когато около нея имаше колеги или нови познати, се променяше.
Веднъж ме представи като стара позната.
Друг път на фирмено събиране, където ме беше поканила, почти не разговаря с мен.
Намирах оправдания.
Мислех си, че просто иска да бъде професионална.
Преди три седмици се уговорихме да се видим в събота. Нели трябваше да купи няколко неща за дома и предложи после да пием кафе.
Срещнахме се пред голям супермаркет.
Аз бях с обикновено яке и платнена чанта. Преди да тръгна, бях минала през кварталния пазар и вътре имах връзка магданоз и няколко ябълки.
Докато обикаляхме, Нели срещна жена от работата си.
— Това е Мария — каза Нели и посочи към мен.
Само Мария.
Нито най-добрата ми приятелка, нито познаваме се от университета.
Жената беше любезна. Поговорихме две минути и продължихме.
Не казах нищо.
На касата имаше голяма опашка.
Пред нас стоеше възрастен мъж, който броеше стотинки, а зад нас се наредиха две жени. Нели започна да гледа телефона си.
Когато дойде нашият ред, аз сложих покупките си на лентата.
Бях взела препарат, кафе, ориз, кисело мляко и пакет храна за котката.
Касиерката маркира всичко.
Когато видях сумата, се сетих, че имам карта за отстъпка в другото отделение на портмонето.
Започнах да я търся.
— Само секунда — казах.
Тогава Нели въздъхна.
— Остави я тази карта. За два лева ли ще бавим хората?
Погледнах я.
— Имам я тук.
— Мария, понякога се държиш като пенсионерка.
Каза го достатъчно високо.
Жените зад нас се спогледаха.
Касиерката наведе очи.
Намерих картата, подадох я и платих.
Не отговорих.
Навън Нели продължи да говори все едно нищо не беше станало.
Тогава телефонът ѝ звънна.
Беше същата колежка, която срещнахме вътре. Нели говореше до мен и изведнъж каза:
— Да, с една жена съм. Ще ти звънна после.
С една жена.
След двайсет и три години приятелство.
Продължихме до кафенето, но вече не исках кафе.
Казах, че ме боли глава и ще се прибирам.
Нели ме погледна странно.
— Какво ти стана?
За първи път не измислих оправдание вместо нея.
— Срамуваш ли се от мен?
Тя се засмя.
— Какви глупости говориш?
Напомних ѝ за стара позната. За Мария. За една жена.
Лицето ѝ се промени.
— Просто сред хората от работата ми не е нужно всички да знаят личния ми живот.
— Аз личен живот ли съм или приятел?
Тогава каза нещо, което ме накара да спра насред тротоара.
— Просто сме много различни вече. Ти си остана същата.
Попитах какво означава това.
Нели започна да оправя дръжката на чантата си и избягваше погледа ми.
— Аз общувам с други хора. Имаме различен начин на живот. Понякога ти не усещаш ситуацията.
Разбрах.
Платнената ми чанта. Картата за отстъпка. Старото ми яке. Това, че говоря с продавачките и не се притеснявам да кажа, че нещо ми е скъпо.
Всичко онова, което преди не я интересуваше.
— А когато идваш у нас и ядеш мусака, тогава не сме различни?
Нели замълча.
После каза:
— Пак драматизираш.
Тръгнах си.
Седмица не се чухме.
След това Нели ми позвъни вечерта. Имала тежък ден и искала да дойде у дома, както винаги.
Преди щях веднага да сложа чайника.
Този път казах, че не ми е удобно.
Тя се обиди.
— От толкова години сме приятелки, а ти за една глупост ще се държиш така?
Не беше заради картата за отстъпка.
Беше заради това, че човекът, който знаеше почти всичко за живота ми, ме приемаше само когато никой друг не гледаше.
Не съм прекъснала отношенията ни с някакъв голям скандал.
Просто спрях да бъда винаги свободна за нея.
Миналата неделя седнах сама в кварталното кафене. Поръчах си кафе, извадих книгата от платнената си чанта и за първи път от седмици не се чудех дали изглеждам достатъчно добре за нечия компания.
Нели ми липсва.
Но приятелство, което трябва да се крие според това кой стои наблизо, вече не ми прилича на приятелство.
Вие как мислите?
