На 41 години съм и познавам Мария още от гимназията. Бяхме от онези приятелки, които знаят коя чаша използва другата сутрин и как звучи гласът ѝ, когато казва, че всичко е наред, а всъщност не е.
Последните две години за Мария бяха трудни.
Раздели се със съпруга си, премести се под наем и започна работа в малък магазин. Аз живея на десет минути пеша от нея и почти всеки ден минавах след работа.
Понякога носех храна.
Понякога само кафе в картонени чаши.
Когато трябваше да ходи до някоя институция или да свърши нещо, което не можеше да отложи, аз я замествах в магазина за час-два, защото собственичката ме познаваше.
Никога не съм ѝ го натяквала.
Миналия месец Мария ми каза, че ще празнува рождения си ден в двора на сестра си. Нищо голямо — няколко приятелки, сестра ѝ, братовчеди и съседи.
Отидох по-рано да помогна.
Подредих пластмасовите столове, нарязах питката и занесох две тави от кухнята навън. Беше топло, в двора миришеше на печени чушки, а от съседната къща се чуваше радио.
Мария изглеждаше напрегната още от началото.
Питах я два пъти дали има нещо.
— Няма нищо. Остави ме малко.
Оставих я.
След около час една от приятелките ни, Силвия, започна да говори за почивка на морето.
— Хайде тази година всички заедно — каза тя. — Три дни поне.
Аз се засмях.
— Аз май ще пропусна. Имам други разходи.
Тогава Мария се обърна към мен и каза достатъчно високо, за да чуят всички:
— Ти винаги имаш разходи, когато трябва да дадеш за себе си. За чужда сметка обаче живееш доста добре.
Помислих, че не съм я разбрала.
— Какво каза?
Тя остави чинията си на масата.
— Казвам, че е лесно постоянно да си около хората, когато все някой те черпи, вози или ти върши услуги.
Настъпи тишина.
Силвия я погледна изненадано.
— Мария, за кого говориш?
— За нея.
И посочи мен.
Усетих как лицето ми пламна.
— Сериозно ли мислиш това?
Мария сви рамене.
— Просто казвам как изглежда отстрани.
Това беше най-лошото.
Не само че го мислеше. Искаше да го каже пред хора.
Сестра ѝ се намеси:
— Стига, не е моментът.
Но Мария вече беше ядосана.
— Защо да стига? Аз поне казвам истината.
Не спорих.
Влязох в къщата, взех чантата си от стола до входа и се върнах.
Мария ме погледна и каза:
— Ето, пак се обиди.
Извадих кафяв плик.
Бях го носила, защото исках да ѝ го дам насаме след празника.
Вътре имаше документ от агенцията за недвижими имоти и разписка за платен депозит.
Две седмици по-рано сестра ѝ ми беше казала, че Мария трябва да освободи квартирата до края на месеца, но няма достатъчно пари за нов депозит.
Бях намерила малък апартамент близо до работата ѝ и бях платила депозита.
Не като заем.
Като подарък.
Подадох плика на сестра ѝ.
— Това беше за Мария. Но вече не искам аз да ѝ го давам.
Мария пребледня.
— Какво е това?
Сестра ѝ отвори плика, прочете листа и ме погледна.
Никой не каза нищо няколко секунди.
После Мария прошепна:
— Защо си го направила?
Отговорих:
— Защото мислех, че сме приятелки.
Тя тръгна към мен.
— Чакай, аз не знаех.
— Точно това е проблемът. Не знаеше, но реши да ме унижиш.
Взех си якето и си тръгнах пеша.
На следващия ден Мария ми звъня седем пъти.
Не вдигнах.
После ми написа, че била ядосана, че се чувствала зависима от всички и го изкарала върху мен.
Разбирам обяснението.
Но не мога да забравя колко лесно ме посочи пред хората.
Депозитът остана платен. Не го поисках обратно.
Мария се нанесе в апартамента.
Аз обаче вече не минавам вечер покрай магазина ѝ.
Понякога липсата на човек боли повече от самата обида, но има моменти, в които ако останеш, сам казваш на другия, че може да те унижава и пак ще бъдеш там.
Правилно ли постъпих, че прекъснах това приятелство, или трябваше да ѝ дам още един шанс?
