Съпругът ми покани майка си да живее при нас, без изобщо да ме попита.

На 39 години съм, омъжена съм за Мартин от единадесет години. Имаме нормален живот, две заплати, кредит за апартамента и вечния спор кой е забравил да купи препарат за съдове.

Свекърва ми Румяна е на 67.

Живее сама в съседен град и отношенията ни винаги са били прилични. Не сме близки, но никога не сме имали големи скандали.

Преди месец започна да се оплаква на Мартин, че ѝ е самотно.

Той започна да ѝ звъни по-често.

Една вечер ми каза:

— Мама май ще идва за известно време.

Попитах колко е това известно време.

— Две-три седмици.

Не възразих.

В събота изчистих малката стая, в която държахме бюрото ми и сушилника. Смених чаршафите на разтегателния диван и освободих един рафт в гардероба.

Румяна пристигна с три големи чанти.

После Мартин слезе до колата и донесе още два кашона.

Погледнах го.

— За две седмици ли е това?

Той избегна очите ми.

— Ще говорим после.

Това после дойде вечерта.

Румяна вече беше разпределила дрехите си в гардероба, а в банята имаше нова пластмасова кошничка с нейните неща.

Мартин ме дръпна в коридора.

— Мама ще остане при нас.

— Колко?

Той замълча.

— Засега постоянно.

Помислих, че се шегува.

— И кога решихме това?

— Не започвай.

Тези две думи ме ядосаха повече от самата новина.

— Не започвам. Питам кога двамата решихме кой ще живее в нашия дом.

Мартин въздъхна.

— Тя ми е майка.

— Никой не спори с това.

Следващите дни станаха странни.

Прибирах се от работа и намирах разместени шкафове. Румяна премести чашите, защото според нея били неудобно подредени.

Сложи друга покривка в хола.

Една вечер намерих работните си папки в кашон.

— Преместих ги, че заемат място — каза тя.

Бюрото ми вече беше затрупано с нейни вещи.

Опитах се да говоря с Мартин.

Все получавах едно и също:

— Дай ѝ време.

В неделя дойдоха братът на Мартин и жена му.

Седнахме в хола на кафе.

Разговорът някак стигна до апартамента на Румяна.

Тогава братът на Мартин каза:

— Добре поне, че вече решихме въпроса.

Погледнах го.

— Какъв въпрос?

Всички замълчаха.

Румяна оправи ръкава на блузата си.

Мартин пребледня.

Оказа се, че апартаментът на свекърва ми щял да бъде даден под наем.

И нещо повече.

Мартин и брат му били обсъждали това от седмици.

— Значи не е дошла временно — казах.

Никой не отговори.

Тогава Румяна каза пред всички:

— Не разбирам защо правиш проблем. Апартаментът е на сина ми колкото и твой.

Сякаш някой ме удари с мокра кърпа през лицето.

Аз плащам половината кредит вече девет години.

Половината ремонт.

Половината сметки.

Но пред всички изведнъж се оказах гостенка в собствения си дом.

Погледнах Мартин.

— Така ли мислиш и ти?

Той каза:

— Не я карай да се чувства нежелана.

Станах.

Отидох до шкафа в коридора и извадих папката с документите за жилището.

Върнах се и я сложих до себе си.

— Няма да гоня никого. Но утре отменяте наемателите.

Мартин ме погледна изненадано.

— Какво?

— Майка ти има собствен дом. Ако иска да го дадете под наем, първо ще седнем тримата и ще решим колко време ще живее тук. Не получавам готови решения за собствения си живот.

Румяна стана и каза:

— Явно преча.

— Не. Пречи ми начинът, по който всичко беше решено зад гърба ми.

Братът на Мартин не каза повече нищо.

На следващата сутрин Мартин отмени срещата с бъдещите наематели.

След три дни Румяна се върна в апартамента си.

Не съм я гонила.

Даже ѝ помогнах да занесем част от багажа.

С Мартин още оправяме отношенията си. За първи път от години спим ядосани и закусваме почти без думи.

Но не съжалявам.

Мога да направя място в дома си за човек, когото обичам.

Не мога да направя място за решение, в което моето мнение изобщо не съществува.

Правилно ли постъпих или трябваше да приема свекърва си, за да запазя мира в семейството?