Аз съм шофьор на градски автобус. Вече двадесет и две години ставам в четири и половина сутринта, обличам униформата и излизам, докато повечето прозорци в блока още са тъмни.
Не съм богат човек, но никога не сме оставали без храна или неплатен ток.
Жена ми работеше в шивашки цех, а аз вземах допълнителни смени. Така отгледахме дъщеря ни Елена.
Елена сега е на 31.
Завърши университет в София, намери добра работа в голяма фирма и остана там.
Гордеех се с нея.
Когато започна първата си работа, купих рамка и сложих снимката от дипломирането ѝ върху шкафа в хола.
Преди около месец Елена ми се обади.
— Тате, в събота ще дойдем с няколко приятели. Ще им покажа града.
Зарадвах се.
Жена ми веднага започна да мисли какво да приготви.
В събота сутринта купих пресен хляб и безалкохолни. Жена ми направи баница.
Около обяд Елена пристигна с приятеля си и още три души.
Всички бяха възпитани.
Седнахме в двора. Говорехме за София, за пътувания, за работата им.
Един от мъжете ме попита:
— А вие с какво се занимавате?
Преди да отговоря, Елена каза:
— Татко работи в транспорта.
Погледнах я.
Не беше лъжа.
Само че никога преди не ме беше представяла така.
— Карам автобус — казах.
Мъжът се усмихна.
— Сериозно? По коя линия?
Разговорът продължи нормално.
Но забелязах лицето на Елена.
След малко тя стана и ме повика в кухнята.
Помислих, че трябва да ѝ помогна с нещо.
Затвори вратата.
— Тате, защо трябваше да уточняваш?
Не разбрах.
— Какво да уточнявам?
— За автобуса.
Стоях с бутилка вода в ръката.
— Защото човекът ме попита какво работя.
Елена въздъхна.
— Казах, че работиш в транспорта. Беше достатъчно.
Първо ми стана смешно.
После я погледнах и разбрах, че говори сериозно.
— Срам ли те е?
— Не съм казала това.
— Тогава какво казваш?
Тя оправи ръкава на блузата си.
— Просто тези хора са ми колеги. Всички са от различна среда. Не е нужно да им обясняваме всичко.
Не спорих.
Върнах водата в хладилника и излязох навън.
До края на гостуването говорех по-малко.
Когато си тръгваха, същият мъж ми подаде ръка.
— Радвам се, че се запознахме. Между другото, години наред съм пътувал с автобус до училище. Не знам как издържате на този трафик всеки ден.
Засмях се.
— Свиква се.
Елена стоеше до колата и гледаше телефона си.
Два дни по-късно се случи нещо, което тя явно не беше предвидила.
Бях на работа.
На една от спирките се качиха няколко души и сред тях видях същия колега на Елена.
Той също ме позна.
Дойде отпред.
— Ей, здравейте!
Поговорихме малко, докато автобусът беше спрял.
Оказа се, че колата му е в сервиз.
На следващата спирка се качи възрастна жена с две тежки торби. Изчаках да седне, преди да потегля.
Нищо особено.
Правя го всеки ден.
Вечерта Елена ми се обади.
— Тате, Виктор те е видял.
— Да.
Настъпи тишина.
Очаквах пак да чуя, че съм казал нещо неподходящо.
Вместо това тя каза:
— Разказал е в офиса за теб.
Стомахът ми се сви.
— Какво е разказал?
— Че си изчакал една жена да седне. После някакъв човек бил объркал спирката и ти си му обяснил откъде да хване друг автобус.
Замълчах.
— Това ми е работата, Ели.
Тя не отговори веднага.
После каза:
— Виктор каза, че си най-спокойният шофьор, когото е срещал.
Не знаех какво да кажа.
Тогава чух нещо, което чаках от онази събота.
— Извинявай, тате.
Седнах на стола в кухнята.
— За кое?
— За това, че се държах така, сякаш работата ти е нещо, което трябва да скрия.
Не я карах да се чувства по-зле.
Само казах:
— Аз не очаквам да се хвалиш с мен. Но не искам и да ме преименуваш, за да звуча по-добре пред някого.
На следващата неделя Елена отново дойде.
Докато пиехме кафе, забеляза старата ми служебна снимка върху шкафа. Беше от първата година, когато започнах работа.
Взе я и се засмя.
— Каква коса си имал.
— Имах. После ти се роди.
Този път се засмяхме и двамата.
Преди да си тръгне, Елена ме прегърна и каза:
— Гордея се с теб, тате.
Хубаво ми стана.
Но истината е, че не започнах да уважавам работата си повече, защото дъщеря ми най-накрая я прие.
На следващата сутрин пак станах в четири и половина, облякох същата униформа и седнах зад същия волан.
Само че вече знаех, че никога повече няма да позволя някой да представя честния ми труд като нещо, което трябва да бъде казано наполовина.
Вие как мислите?
