На 48 години съм и с Ирина се познаваме още от гимназията. Минали сме през сватби, разводи, смяна на работа и периоди, когато едната е брояла стотинките до заплата, а другата е носела торба с покупки.
Поне аз така разбирах приятелството ни.
Последните години животът на Ирина доста се промени.
Омъжи се повторно, премести се в голяма къща извън града и започна работа в семейната фирма на съпруга си.
Аз продължих да живея по стария начин. Работя в книжарница, прибирам се с автобуса и внимавам какво харча.
Никога не съм ѝ завиждала.
Една събота Ирина ми се обади.
— Ще идват гости довечера. Ела по-рано да ми правиш компания.
Отидох около четири.
Когато влязох, тя беше в кухнята с престилка и куп продукти върху плота.
— Добре че дойде — каза. — Направо съм се побъркала.
Без да се замисля, запретнах ръкави.
Нарязах зеленчуците. Подредих чиниите. Извадих чашите от съдомиялната.
Ирина тичаше между кухнята и двора.
— Може ли и салатата?
Направих я.
— А хляба ще нарежеш ли?
Нарязах и него.
Не ми тежеше.
Беше ми приятелка.
Около седем пристигнаха две семейства, които не познавах.
Ирина ме представи набързо по име.
После всички излязохме в двора.
След десет минути тя ме дръпна настрани.
— Ще донесеш ли останалите неща от кухнята?
Върнах се.
Пренесох две купи и една голяма тава. После се върнах за салфетките.
Когато излязох отново, чух една от жените да пита:
— Ирина, много си организирана. Сама ли приготви всичко?
Ирина се засмя.
— О, не. Аз си имам човек за тежката работа.
После посочи към мен.
— Ето я.
Всички се засмяха.
Аз останах права с купчина салфетки в ръце.
Първо реших, че е неуместна шега.
После един от мъжете каза:
— Значи трябва и ние да си намерим такава жена.
Ирина отново се засмя.
— Тази не я давам. Идва веднага, като я повикам.
Този път никой не ми се стори забавен.
Сложих салфетките на масата.
— Ирина, може ли за малко?
Тя махна с ръка.
— После. Донеси първо водата, че забравих.
Не отидох за водата.
Влязох в къщата и взех чантата си от антрето.
Докато си обувам обувките, Ирина ме настигна.
— Къде тръгна?
— Вкъщи.
— Защо?
Погледнах я.
— Защото не съм човекът ти за тежката работа.
Тя въздъхна.
— Господи, шегувах се.
— Аз не се смях.
Тогава лицето ѝ се промени.
— Наистина ли ще ми правиш сцена точно сега?
Това ме довърши.
Не тя ме беше унижила пред непознати.
Аз правех сцена.
— Няма сцена. Просто си тръгвам.
На вратата се появи жената, която по-рано беше попитала кой е приготвил храната.
Беше чула разговора.
Тя погледна Ирина и каза:
— Всъщност шегата беше доста неприятна.
Ирина пребледня.
— Никой не те пита.
Жената само сви рамене.
— Така е. Но и аз се засмях и сега ми е неудобно.
После се обърна към мен.
— Извинявай.
Това извинение от напълно непозната жена ме удари по-силно от всичко останало.
Защото човек, който ме виждаше за първи път, разбра за десет минути нещо, което приятелката ми от тридесет години отказваше да разбере.
Прибрах се.
Ирина ми звъня три пъти същата вечер.
Не вдигнах.
На следващия ден получих съобщение:
— Не мога да повярвам, че ме изложи пред гостите заради една шега.
Прочетох го и този път отговорих.
— Аз не те изложих. Просто спрях да ти помагам да изглеждаш добре за моя сметка.
Тя не ми писа повече.
Минаха три седмици.
Липсва ми.
Понякога вземам телефона, когато видя нещо смешно, защото години наред първо на нея го изпращах.
После се сещам за онзи двор.
За салфетките в ръцете ми.
За смеха.
И най-вече за това колко естествено ѝ прозвуча изречението, че идвам веднага, когато ме повика.
Не съжалявам, че съм ѝ помагала през годините.
Съжалявам само, че не съм забелязала кога помощта ми е престанала да бъде приятелство и е започнала да се приема като задължение.
Трябва ли човек да прости подобно унижение заради тридесет години приятелство?
