Бяхме излезли уж за спокойна вечеря с неговите приятели. След месец трябваше да се преместим заедно, а всички ме убеждаваха колко „стабилен“ е Андрей, колко „рядко се намират такива мъже“. Само че бележката беше мокра от дъжда, сгъната на две и оставена точно на моето предно стъкло.
На нея нямаше четливи думи, само размазани редове и едно име, което познах веднага — Невена. Жената от третия етаж, която винаги слизаше с нас в асансьора малко прекалено рано, малко прекалено подготвена, малко прекалено усмихната към Андрей.
— Това какво е? — попитах.
Андрей дори не погледна добре.
— Някакъв боклук. Хвърли го.
Точно така разбрах, че не е боклук. Ако беше случайно, щеше да се зачуди. Ако нямаше нищо общо, щеше да се засмее. Но той реагира така, сякаш вече знаеше какво държа.
До нас стоеше приятелят му Мартин, с мокро сако и напрегната усмивка. Той погледна към бележката, после към Андрей, и веднага сведе очи към асфалта.
— Мартине — казах тихо, — ти знаеш ли нещо?
Андрей пристъпи пред него.
— Не въвличай хората в твоите фантазии.
Тази дума ме ужили. „Фантазии.“ Така наричаше всички мои въпроси през последните седмици. Защо телефонът му беше винаги с екрана надолу. Защо се прибираше от работа с мирис на чужд омекотител. Защо Невена започна да ме поздравява с онзи поглед, който не е вина, а победа.
Мартин се прокашля.
— Може би е по-добре да се приберете и да говорите насаме.
— Не — казах. — Насаме той винаги ме убеждава, че съм луда.
Андрей стисна челюстта си. Зад нас светлините на ресторанта блестяха в мокрия паркинг, а няколко души от компанията ни се бяха спрели под навеса и вече гледаха към нас.
Социалното унижение имаше особен вкус. Не крещях, не плачех, не правех сцена. И пак усещах как всички чакат да решат дали съм ревнива годеница или жена, която най-накрая е хванала края на нишката.
— Дай ми бележката — каза Андрей.
— Защо?
— Защото се излагаш.
Вдигнах я по-високо.
— Тогава кажи пред всички коя е Невена.
Той се засмя прекалено силно.
— Съседка. Това е всичко.
В този момент чух токчета по мокрия асфалт.
Невена стоеше на няколко метра от нас, с бежово палто и чадър, който държеше толкова ниско, че лицето ѝ беше наполовина в сянка. Не изглеждаше изненадана, че сме там. Изглеждаше ядосана, че аз държа бележката.
— Не трябваше да я оставяш на колата ѝ — каза Андрей през зъби.
Тишината падна върху всички ни.
Погледнах го.
— Значи знаеш какво е.
Той затвори очи за секунда, а Невена се приближи.
— Аз не исках така — каза тя. — Но ти продължаваше да ме правиш невидима.
За миг не разбрах към кого говори. После разбрах. Не към мен. Към него.
Бележката в ръката ми беше от ресторанта, в който бяхме вечеряли преди три седмици. Мартин най-после вдигна поглед и каза:
— Андрей, стига. Тя заслужава истината.
Андрей се обърна към него толкова рязко, че приятелят му отстъпи назад.
— Млъкни.
Но вече беше късно.
Невена извади от джоба си малък пакет, увит в сива хартия. Подаде го не на Андрей, а на мен. Ръцете ѝ трепереха, но в очите ѝ имаше не вина, а отчаяние.
— Това трябваше да е за него — каза тя. — Но вече мисля, че ти трябва да го видиш.
Андрей се хвърли да го вземе, но аз отстъпих назад.
В пакета имаше мъжки часовник. Не скъп, не нов, но познат. Беше часовникът на баща ми, който бях дала на Андрей в деня, когато се сгодихме. Казах му, че не е подарък, а доверие.
А сега беше при Невена.
— Ти ѝ го даде? — попитах.
Андрей мълчеше.
Невена се засмя горчиво.
— Каза ми, че си приключил с теб. Каза, че часовникът бил от стар живот, който не иска повече.
Това вече не беше просто изневяра. Беше унижение, облечено като бъдеще. Той беше взел спомен от баща ми и го беше превърнал в доказателство за лъжа към друга жена.
И тогава Мартин каза изречението, което промени всичко:
— Кажи ѝ за апартамента.
Андрей пребледня.
Аз усетих как дъждът влиза под яката ми, но не помръднах.
— Какъв апартамент?
Невена ме погледна така, сякаш едва сега осъзнаваше, че и тя е била измамена.
— Този, в който уж щяхме да живеем след два месеца.
Сърцето ми спря за секунда. Същият апартамент, за който аз бях превеждала депозит от спестяванията си. Същият апартамент, който Андрей наричаше „нашето начало“.
Оказа се, че беше обещал един и същ дом на две жени.
Не извиках. Само отворих чантата си и извадих резервната карта за достъп до жилището, която собственикът беше дал на мен. Подадох я на Андрей.
— Вземи си лъжите — казах. — Аз ще си взема парите обратно.
Мартин вече беше извадил телефона си и каза, че ще свидетелства как Андрей е събирал пари и от двете ни. Невена свали чадъра си и за първи път ме погледна не като съперница, а като жена, която най-накрая вижда същия враг.
Седмица по-късно депозитът ми беше върнат. Собственикът отказа да работи с Андрей, след като разбра какво е направил. А Невена се изнесе от сградата, без драматични сбогувания, само с едно кратко съобщение до мен: „Съжалявам, че повярвах на неговата версия за теб.“
Андрей остана без апартамента, без годеница и без онази удобна маска на честен човек, която носеше пред всички.
Часовника на баща ми си върнах. Вече не го пазя като знак за любов, а като напомняне, че доверието не се дава на човек, който използва чужди спомени, за да украси лъжите си.
Ако бяхте на мое място, щяхте ли да обвините другата жена, или човека, който е излъгал и двете?
