На 67 години съм. Казвам се Петър и цял живот съм работил като електротехник. Жена ми е на 64. Имаме един син, Георги, на 38 години.
Къщата ни е в малко село близо до Стара Загора. Строих я с баща ми, когато бях на 29. Тогава нямахме много пари, затова почти всичко правехме сами.
Помня как носехме тухлите с количката, как бъркахме цимент и как жена ми ни носеше храна на двора.
Преди четири години Георги се ожени за Мария. Добро момиче ми се струваше. Работлива, подредена, винаги усмихната.
Когато им се роди дъщеричка, решихме да им отстъпим горния етаж.
Ние с жена ми се преместихме долу. Направихме отделна кухня, сложихме нова врата и ремонтирахме банята.
Всичко беше спокойно до миналата пролет.
Тогава Георги предложи да прехвърлим къщата на негово име.
— Татко, така ще можем да кандидатстваме за кредит за ремонта. Нали един ден така или иначе ще остане за мен.
Жена ми не беше съгласна.
Аз обаче настоях.
— Един син имаме. На кого друг да я оставим?
Подписахме документите. Запазихме си право на ползване до края на живота.
Първите месеци нищо не се промени.
После Мария започна да се оплаква, че жена ми влиза горе без предупреждение.
Казах на съпругата си да звъни предварително. Разбрахме се.
След това Георги поиска да не оставям инструментите си в общия гараж.
Преместих ги в бараката.
После махнаха пейката от двора, защото пречела на новите плочки.
Тази пейка я бях направил с баща ми.
Не спорих. Прибрах я зад навеса.
Преди две седмици отидох до града за части за старата косачка. Когато се върнах, ключът ми не отключваше външната врата.
Опитах още веднъж.
Нищо.
Позвъних.
Мария отвори.
— Сменихме патрона. Старият заяждаше.
— Добре, дай ми нов ключ.
Тя погледна към стълбите.
— Георги ще ви обясни.
Синът ми слезе след няколко минути.
— Татко, решихме вече да се влиза със звънец. За сигурност.
Помислих, че не съм чул правилно.
— Георги, аз живея тук.
— Знам, но къщата вече е на мое име.
Точно тогава от съседния двор се показа бай Иван. Беше чул разговора.
Георги го видя и каза по-високо:
— Няма нищо срамно да звъниш, когато идваш. Все пак трябва да уважавате нашия дом.
Усетих как ръцете ми изстинаха.
Стоях пред собствената си порта с торбичката от железарията.
— Вашия дом ли, сине?
Той въздъхна.
— Татко, пак започваш. Не прави сцени пред хората.
Бай Иван се прибра, без да каже дума.
Аз също замълчах.
Влязох долу при жена ми. Тя белеше картофи до мивката.
Когато ѝ разказах, остави ножа.
— Петре, нали ти казах да не прехвърляме къщата.
За първи път нямах какво да ѝ отговоря.
На следващия ден отидох при нотариуса, който беше изповядал сделката. Исках да разбера какви права сме запазили.
Той прегледа документите и ми обясни, че правото ни на ползване не е изчезнало с прехвърлянето.
Прибрах се с копие от нотариалния акт.
Но най-тежкото ме чакаше вечерта.
Внучката ми, която е на шест години, дойде долу и попита:
— Дядо, защо тати каза, че вече не трябва да влизаш без разрешение?
Не знаех какво да кажа.
Погалих я по косата.
— Дядо ти просто иска да си има ключ, моето момиче.
Тя бръкна в джобчето си и извади малък пластмасов ключ от играчка.
— Вземи моя. С него можеш да идваш винаги.
Усмихнах се, но когато излезе, се разплаках.
На другата сутрин извиках Георги в двора.
Показах му нотариалния акт.
— Сине, не искам да се караме. Но няма да звъня, за да вляза в дома, в който живея.
Той погледна документите.
— Пак ли ще се занимаваме с адвокати?
— Надявам се да не се налага. Искам само ключ и уважение.
Мария стоеше на стълбите и слушаше.
Георги не отговори.
Вечерта намерих нов ключ в пощенската кутия. Без бележка. Без извинение.
Сега отключвам сам.
Но вече не се чувствам по същия начин.
Всяка сутрин минавам покрай пейката зад навеса. Дървото е напукано, боята се лющи.
Мисля да я поправя и да я сложа пред нашата врата.
Там ще сядам с жена ми, както едно време.
Няма да искам къщата обратно. Не искам и да разделям семейството.
Но повече няма да мълча, когато някой ме кара да се чувствам чужд в собствения си дом.
Кажете ми, сгреших ли, че прехвърлих къщата приживе, или един син трябва да помни какво са направили родителите му за него?
