На 41 години съм. Казвам се Милена и живея в Пловдив. С Елица се познаваме от гимназията. Двадесет и пет години сме си споделяли всичко. Или поне аз така си мислех.
Когато първият ѝ брак се разпадна, тя идваше у нас почти всяка вечер. Правехме чай, говорехме до късно, а аз понякога закъснявах за работа, защото не исках да я оставя разстроена.
Когато останах без работа преди шест години, тя ми донесе торба с продукти и ми каза да не се притеснявам. Никога не забравих този жест.
Затова, когато ми съобщи, че ще се омъжва повторно, се зарадвах искрено.
— Миленче, без теб тази сватба няма да е същата — каза ми по телефона.
Разплаках се от радост.
През следващите два месеца ѝ помагах с всичко. Обикаляхме магазини за рокли, избирахме покани, сравнявахме цени на ресторанти.
Взех два дни отпуск, за да отидем до Асеновград за последните проби на роклята.
Елица често ми казваше, че съм ѝ като сестра.
Седмица преди сватбата ме помоли да взема украсата от една фирма и да я закарам в ресторанта.
Съгласих се.
После ме помоли да направя списък с гостите по маси, защото постоянно променяли местата.
Направих и това.
Вечерта преди сватбата ми се обади в единайсет.
— Моля те, ела утре два часа по-рано. Има няколко неща за оправяне.
Съпругът ми ме погледна, докато гладеше ризата си.
— Милена, ти гост ли си, или организатор?
Засмях се.
— Елица ми е приятелка. Нормално е да помогна.
На следващия ден станах в шест. Отидох на фризьор, облякох новата си тъмносиня рокля и обух обувките, които бях купила специално за случая.
В ресторанта пристигнах в единайсет.
Елица още не беше дошла.
Управителката ме посрещна с папка в ръка.
— Вие ли сте Милена? Булката каза, че ще координирате всичко.
Погледнах я изненадано.
— Аз съм нейна приятелка.
— Да, но тя каза, че сте поели организацията.
Не исках да създавам проблем.
Помогнах да подредят картичките с имената. После носих кутийките с подаръчета за гостите. Накрая проверявах дали всички столове са на местата си.
Когато Елица пристигна, се затичах към нея.
Беше красива. Усмихната, с прибрана коса и малки перлени обеци.
— Ели, всичко е готово!
Тя ме огледа.
— Милена, защо още си с тази чанта? Остави я някъде, че изглежда грозно на снимките.
Замълчах.
Оставих чантата в гардеробната.
След церемонията гостите започнаха да влизат в ресторанта. Съпругът ми ме търсеше с поглед.
Отидох при управителката и попитах къде е нашата маса.
Тя разгърна списъка.
— Вие сте на маса четиринайсет, до служебния вход.
Помислих, че е станала грешка.
Маса четиринайсет беше в най-отдалечения край на залата, до вратата, през която сервитьорите изнасяха количките.
На нея седяха двама далечни роднини на младоженеца и хора, които не познавах.
Отидох при Елица.
— Ели, защо сме там? Мислех, че ще седим при приятелите ти.
Тя се наведе към мен и тихо каза:
— Милена, моля те, не започвай. На близките маси са хората, които трябва да уважим.
— А аз?
Елица въздъхна.
— Ти си ми близка, няма нужда да ти го доказвам с място.
Преглътнах и се върнах при съпруга си.
Той не каза нищо. Само ми издърпа стола.
Малко по-късно сервитьорка дойде при мен.
— Госпожо, булката ви търси. Има проблем с тортата.
Станах.
Оказа се, че украсата върху тортата е различна от поръчаната. Елица беше ядосана.
— Милена, оправи го. Нали ти говори със сладкарницата!
Опитах се да обясня, че аз само бях взела адреса за доставката.
Тя ме прекъсна пред две свои колежки.
— Ако трябва сама да върша всичко, защо изобщо те помолих да помагаш?
Едната колежка ме погледна съжалително.
Усетих как бузите ми пламват.
Върнах се на масата. Съпругът ми видя лицето ми и попита какво е станало.
Разказах му.
Той остави вилицата.
— Милена, цял ден тичаш за нея. Нито веднъж не седна спокойно.
Точно тогава започнаха благодарностите на младоженците.
Елица взе микрофона и благодари на родителите си, на кумовете, на колежките си и на братовчедка си, която била помогнала с организацията.
Братовчедката беше пристигнала половин час преди церемонията.
Аз седях до служебния вход и слушах.
Не очаквах подарък. Не очаквах реч за мен.
Но ми стана толкова тежко, че едва преглъщах.
След малко Елица дойде до нашата маса.
— Миленче, можеш ли да отидеш до колата ми? Забравих резервните обувки.
Погледнах я.
— Ели, искам вече да седна и да бъда гост.
Тя се намръщи.
— Точно сега ли намери да ми отказваш?
Съпругът ми стана.
— Ще си тръгваме. Честита сватба.
Елица се засмя нервно.
— Сериозно ли? Заради едни обувки?
Не отговорих.
Прибрахме се малко след девет.
Свалих новите обувки в коридора. Бяха ми направили рани на петите.
Седнах на дивана и се разплаках.
На следващата сутрин Елица ми изпрати съобщение.
Беше написала, че съм я изложила пред гостите и че не е очаквала такъв егоизъм от мен.
Отговорих ѝ, че съжалявам, ако съм развалила празника ѝ, но и аз съм искала да бъда част от него, а не човекът, който изпълнява всички задачи.
Тя не отговори.
Минаха почти два месеца.
Миналата седмица случайно срещнах братовчедката ѝ в супермаркета.
Тя ме попита защо с Елица вече не излизаме заедно.
Казах, че сме се отдалечили.
Жената ме погледна учудено.
— Странно. Елица ми каза, че ти сама си настоявала да организираш сватбата, защото обичаш да командваш.
Стоях между рафтовете с макарони и ориз и не знаех какво да кажа.
Значи така беше представила всичко.
Прибрах се и извадих от шкафа малката кутия със снимки от ученическите ни години.
На една снимка сме двете пред училището. Елица е с къса коса, аз съм с огромен пуловер. Смеем се толкова силно, че очите ни са затворени.
Държах снимката дълго.
Не я скъсах. Не я изхвърлих.
Просто я прибрах обратно.
Преди няколко дни Елица ми звънна. Не попита как съм. Каза, че има нужда от помощ за документите на новия си апартамент.
Отговорих, че този път няма да мога.
Тя затвори набързо.
Сега ми е мъчно. Не за сватбата, не за масата до служебния вход и дори не за забравеното благодарение.
Мъчно ми е, защото двадесет и пет години съм вярвала, че имам сестра по избор.
А се оказа, че за нея съм била най-удобният човек, на когото винаги може да се разчита, без да се пита дали и той има нужда от нещо.
И въпреки всичко понякога ми се иска да ѝ се обадя.
Вие как мислите?
