Стоях пред асансьора с торбичка хляб и кисело мляко, а жената от третия етаж размахваше една папка пред лицето ми.
На 54 години съм. Казвам се Станка и от единайсет години живея сама в стар панелен блок във Варна.
Работя като чистачка в едно училище. Ставам в пет и половина, прибирам се следобед и обикновено нямам сили за нищо друго.
Преди три години съседите ме помолиха да стана касиер на входа.
Никой не искаше да събира месечните такси. Всеки имаше работа, семейство или някакво оправдание.
Съгласих се.
Всяка първа неделя обикалях апартаментите с една синя тетрадка. Записвах кой е платил, кой е обещал да плати и кой отново не отваря.
Понякога ме караха да чакам по десет минути пред вратата.
Никога не се оплаквах.
Миналата есен решихме да ремонтираме входа. Стените бяха олющени, парапетът ръждясал, а на първия етаж мазилката падаше на парчета.
Събирахме пари почти шест месеца.
Аз пазех разписките в папка, а събраните суми внасях по сметката на етажната собственост.
Когато майсторите приключиха, всички бяха доволни.
Само че след месец новата домоуправителка, госпожа Милева, започна да ме разпитва.
Искаше всяка бележка. Всяка фактура. Всяко плащане.
Дадох ѝ всичко.
Една вечер ме срещна пред пощенските кутии.
— Станке, има разлика в документите. Липсват 860 лева.
Изтръпнах.
— Няма как. Всичко съм записвала.
— Ще видим.
На следващия ден на таблото се появи съобщение за извънредно събрание.
Когато слязох, във входа имаше поне петнайсет души.
Госпожа Милева стоеше до асансьора с папката ми.
— Събрали сме се заради сериозно нарушение — започна тя.
После посочи към мен.
— Нашата касиерка не може да обясни къде са изчезнали 860 лева.
Усетих как краката ми омекват.
— Но аз не съм взела нищо.
Мъжът от петия етаж се засмя.
— Всички така казват.
Една жена прошепна достатъчно силно, за да я чуя:
— То от човек с такава заплата какво да очакваш?
Това ме заболя повече от обвинението.
Опитах да отворя тетрадката си, но ръцете ми трепереха.
Госпожа Милева ме прекъсна.
— Няма нужда от театър. Или връщаш парите, или ще подадем сигнал.
Някой каза, че най-после щели да въведат ред.
Няколко души започнаха да ръкопляскат.
Стоях сред тях и не можех да повярвам, че това са хората, на които три години носех лекарства, приемах пратки и отключвах вратата, когато си забравяха ключовете.
Тогава от последния етаж слезе съседът ни Иван.
Той работеше като счетоводител и рядко присъстваше на събранията.
— Покажете ми документите — каза спокойно.
Госпожа Милева му подаде папката.
Иван прегледа няколко листа, после извади телефона си.
След десет минути вдигна глава.
— Няма липсващи пари. Има фактура за 860 лева, която е платена директно от банковата сметка. Записана е два пъти в справката.
Настъпи тишина.
Госпожа Милева пребледня.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. Грешката е във вашата справка.
Погледнах хората около мен.
Никой не ме гледаше в очите.
Жената, която беше говорила за заплатата ми, започна да рови в чантата си.
Мъжът от петия етаж изведнъж си спомни, че бърза.
Госпожа Милева затвори папката.
— Добре, значи всичко е наред. Да приключваме.
Тогава за първи път повиших глас.
— Не, не е наред.
Всички се обърнаха.
— Преди малко ме нарекохте крадла пред целия вход. Сега поне един човек ще ми се извини ли?
Никой не проговори.
Само Иван пристъпи до мен.
— Аз ти вярвах, Станке.
Разплаках се.
Не защото бях слаба, а защото един непознат за проблемите ми човек прояви повече уважение от съседите, за които бях правила толкова много.
На следващата сутрин оставих синята тетрадка и всички документи в пощенската кутия на домоуправителката.
Повече няма да събирам такси.
Сега, когато срещна съседите, ги поздравявам учтиво.
Но вече не оставям работата си, за да им върша услуги.
Вчера госпожа Милева ме спря пред входа.
— Станке, няма кой да събира парите този месец. Не можеш ли поне временно да помогнеш?
Погледнах я и спокойно отговорих:
— Намерете човек, на когото имате доверие.
Прибрах се, заключих вратата и за първи път от три години прекарах неделята си спокойно.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като отказах повече да помагам, или трябваше да простя на съседите си?
