Стоях в края на залата с хартиена чашка кафе в ръката. Когато чух името ѝ, първо помислих, че директорът е объркал листа.
Казвам се Антония, на 47 години съм. От единайсет години работя в малка фирма за производство на мебели в Пазарджик.
Не съм началник. Занимавам се с поръчките, клиентите и документите за доставките.
Познавам почти всеки клиент по име. Знам кой иска обаждане сутрин и кой се притеснява, ако поръчката закъснее дори с ден.
Преди осем месеца назначиха нова колежка. Казва се Силвия, на 34 години.
Още първия ден директорът ме помоли да я обуча.
Показах ѝ програмата, дадох ѝ примерните договори и дори написах на лист всички телефони, които можеха да ѝ потрябват.
Силвия беше мила.
Носеше ми кафе, питаше ме за семейството и постоянно повтаряше колко много научава от мен.
Постепенно започнах да ѝ имам доверие.
През пролетта фирмата получи голяма поръчка за обзавеждане на няколко офиса.
Директорът ми възложи да организирам всичко.
Три месеца почти не си тръгвах навреме. Проверявах размери, разговарях с доставчици и поправях грешки в документите.
Една вечер останах до девет, защото бяха объркали цвета на шкафовете.
Силвия си беше тръгнала в пет.
Не ѝ се сърдех. Имаше си личен живот.
Но когато ми поиска готовите таблици, ѝ ги изпратих.
Каза, че иска да се упражнява.
Седмица преди фирменото събиране директорът ме извика.
— Антония, доволни сме от проекта. Клиентът изпрати много хубав отзив.
Усмихнах се.
За първи път от месеци почувствах, че усилията ми са забелязани.
В петък се събрахме в залата до производствения цех.
Имаше домашни сладки, сокове и малки сандвичи.
Директорът започна да благодари на екипа.
После обяви специална награда за човека, който е организирал най-успешния ни проект.
Каза името на Силвия.
Тя стана веднага.
Аз останах на мястото си.
Директорът продължи:
— Благодарение на нейната организация изпълнихме всичко навреме.
Силвия получи грамота и плик с премия.
После взе микрофона.
— Благодаря за доверието. Беше трудно, но се справих.
Погледна към мен.
— Антония, усмихни се малко! Все пак и ти участваше.
Няколко колеги се засмяха.
Усетих как лицето ми пламва.
Тогава директорът добави:
— Антония, можеше и ти да проявиш повече инициативност. Виж как младите се развиват.
Това ме заболя най-много.
Не наградата.
А фактът, че пред всички ме представиха като човек, който само е помагал.
Оставих чашката до прозореца и излязох в коридора.
След минута Силвия ме последва.
— Не се сърди. Аз просто представих проекта по-добре.
Попитах я защо не е казала кой е свършил работата.
Тя сви рамене.
— Важното е фирмата да върви.
На следващата сутрин получих обаждане от клиента.
Търсеше ме лично.
Каза, че иска да благодари за всички късни разговори и поправените поръчки.
После ме попита защо на фирмената страница пише, че проектът е ръководен от Силвия.
Не знаех какво да отговоря.
В понеделник клиентът изпрати официално писмо до директора.
В него беше описал подробно с кого е работил през последните три месеца.
Беше посочил моето име.
Директорът ме извика.
Този път Силвия също беше там.
— Антония, защо не каза, че ти си водила цялата организация?
Погледнах го.
— Защото вие имахте всички документи. И защото мислех, че знаете.
Силвия мълчеше.
Директорът предложи да ми даде допълнителна премия.
Отказах да приключим разговора само с това.
Поисках да бъде поправена информацията пред колегите и да се уточни кой за какво отговаря занапред.
Той се съгласи.
В сряда директорът събра екипа и призна грешката.
Силвия не ме погледна.
Няколко колеги дойдоха да ме поздравят.
Но аз не изпитах радостта, която очаквах.
Защото разбрах колко лесно единайсет години труд могат да останат незабелязани, когато друг човек говори по-уверено.
Вчера Силвия ме попита дали ще ѝ помогна с нова поръчка.
Казах, че ще ѝ обясня служебните процедури, но този път всеки ще отговаря за собствената си работа.
Тя се обиди.
Аз обаче за първи път не се почувствах длъжна да се извинявам.
Още обичам работата си. Още поздравявам всички сутрин и си върша задълженията както преди.
Но вече пазя копия от документите си и не позволявам трудът ми да изчезва зад чуждо име.
Според вас правилно ли постъпих, като отказах повече да върша работата на колежката си, или трябваше да забравя случилото се, за да запазя спокойствието в екипа?
