Бях облякла новата си тъмносиня рокля. За първи път от месеци бях отишла на фризьор. Носех и малка подаръчна торбичка, в която имаше сребърна гривна, избирана почти час.
Казвам се Елена, на 46 години съм и работя като счетоводителка в Пловдив.
С Ралица се познаваме от 27 години. Бяхме заедно още от първата ни работа в една малка фирма за мебели.
През годините сме си помагали за всичко. Когато се разведох преди осем години, Ралица беше човекът, който идваше вечер да пием чай, за да не стоя сама.
Когато тя остана без работа, аз ѝ помагах с автобиографиите и я препоръчах на познати.
Никога не съм водила сметка коя какво е направила за другата.
Преди година Ралица започна нова работа в голяма компания. Запозна се с нови приятелки, започна да ходи по скъпи заведения и постепенно разговорите ни станаха по-кратки.
Преди ми звънеше почти всеки ден.
После започна да отговаря след два-три дни.
Не се сърдех. Радвах се, че животът ѝ върви добре.
Когато ме покани на петдесетия си рожден ден, бях истински щастлива.
— Ели, искам да си там. Ти си ми най-старият човек.
Засмях се.
— Благодаря, че ме нарече стара.
И двете се смяхме.
Вечерта пристигнах десет минути по-рано.
Ресторантът беше в центъра. Имаше големи прозорци, бежови покривки и малки лампи по стените.
Ралица стоеше до входа с три жени, които не познавах.
Когато ме видя, усмивката ѝ сякаш изчезна за секунда.
— Ели, ти дойде!
Прегърнах я и ѝ подадох подаръка.
Тя го остави на един стол, без да го отвори.
После ме представи на приятелките си.
— Това е Елена. Познаваме се от много отдавна.
Едната жена ме попита с какво се занимавам.
— Счетоводителка съм.
— А, чудесно — каза тя и веднага се обърна към другата.
Седнах в края на масата.
До мен имаше празен стол, а от другата страна седеше жена, която почти през цялата вечер гледаше телефона си.
Ралица беше на другия край.
Опитвах се да участвам в разговорите, но всички говореха за общи пътувания, служебни събития и хора, които не познавах.
Когато споменах нещо за старите ни години с Ралица, тя ме прекъсна.
— Ох, Ели, моля те, не започвай със спомените от миналия век.
Няколко жени се засмяха.
Аз също се усмихнах, макар че ми стана неприятно.
След вечерята донесоха тортата.
Всички станаха за снимки.
Ралица извика приятелките си да застанат около нея. Аз останах до стола, докато фотографът подреждаше хората.
После една жена ми махна.
— Елена, ела и ти!
Приближих се и застанах до Ралица.
Тя ме погледна отгоре надолу.
— Ели, може ли да се дръпнеш малко? Искам снимка само с момичетата.
Отстъпих назад.
Помислих, че ще направят една снимка, а после ще се снимаме всички.
Но след първата последва втора, трета, четвърта.
Стоях отстрани с чантата си в ръце.
Накрая фотографът предложи обща снимка с всички гости.
Тръгнах да се нареждам, когато Ралица се приближи до мен.
Говореше тихо, но достатъчно ясно, за да я чуят две жени наблизо.
— Ели, ще ти кажа нещо, но не се обиждай. Много си сериозна тази вечер. На снимките всички изглеждат весели, а ти стоиш някак тъжна.
Погледнах я объркано.
— Просто не познавам никого.
— Разбирам, но разваляш настроението. Може би е по-добре да си тръгнеш, ако не се чувстваш добре.
Не знаех какво да кажа.
Точно тогава жената, която ме беше поканила за снимката, се обърна към нас.
— Рали, ти сериозно ли гониш приятелката си от рождения си ден?
Ралица се изчерви.
— Не я гоня. Просто Ели не е в настроение.
Жената ме погледна.
— Аз я наблюдавам цяла вечер. Тя се опитва да разговаря с всички, а ти дори не седна до нея.
Ралица въздъхна раздразнено.
— Моля ви, не ми разваляйте празника.
Тогава взех чантата си.
Не исках да споря пред непознати.
— Честит рожден ден, Рали. Надявам се да си щастлива.
Излязох, преди да се разплача.
Навън беше студено. Седнах на една пейка до спирката и започнах да търся кога идва следващият автобус.
Телефонът ми звънна.
Беше жената, която ме беше защитила. Казваше се Милена.
Беше намерила номера ми в общия чат за празника.
— Елена, исках само да ти кажа, че това, което стана, беше много грозно.
Не успях да отговоря веднага.
Милена продължи:
— Ралица ни е разказвала, че в най-трудните си години е имала една приятелка, която никога не я е оставила. Предполагам, че си ти.
Заплаках.
Не защото непозната жена ме беше защитила.
А защото осъзнах, че Ралица помнеше всичко, което бях направила за нея, но вече се срамуваше да ме има до себе си.
На следващата сутрин Ралица ми изпрати съобщение.
— Много неприятно се получи снощи. Милена ми направи забележка пред всички. Не очаквах да стане такъв проблем.
Прочетох го няколко пъти.
Нито веднъж не ме попита как съм се почувствала.
Отговорих ѝ, че не искам да се караме, но имам нужда от време.
Тя написа само:
— Добре, щом така си решила.
Оттогава минаха три седмици.
Вчера намерих в един стар шкаф снимка от двадесет и петия ѝ рожден ден.
Бяхме в малката ми кухня, с домашна торта и пластмасови чинии. Ралица беше облечена с моя блуза, защото беше изцапала своята.
На снимката и двете се смеем.
Тогава нямахме почти нищо, но никоя от нас не се притесняваше как изглежда другата.
Сега имам добра работа, собствен дом и спокоен живот.
Но ми липсва приятелката, с която можех да седя по анцуг в кухнята и да говоря с часове.
Не знам кога точно престанах да бъда достатъчно добра за нейния нов живот.
Знам само, че не искам повече да ходя някъде, където присъствието ми е неудобно.
Вие как мислите?
