Стоях пред ресторанта с подаръка в ръце, а зад мен се чуваше музиката. Хората влизаха, усмихваха се, поздравяваха се. Аз се чудех къде да скрия лицето си.
На 54 години съм. Казвам се Елена и работя като продавачка в малък магазин за домашни потреби. С Маргарита се познаваме от трийсет и две години.
Бяхме неразделни. Гледахме децата си заедно, разменяхме си буркани със зимнина, помагахме си, когато някоя нямаше възможност да плати сметките навреме.
Когато съпругът ми остана без работа, Маргарита ми носеше продукти. Когато тя се разведе, всяка вечер идваше у нас, за да не стои сама.
Никога не съм си представяла, че ще се срамува от мен.
Дъщеря ѝ, Никол, се омъжваше през септември. Поканата получих още през пролетта.
Маргарита ми каза, че иска да съм до нея в този важен ден.
Бях толкова щастлива, че започнах да отделям по малко от заплатата си за подарък.
Исках да си купя и нова рокля, но през август пералнята ни се повреди. После трябваше да платя годишната застраховка на колата.
Накрая реших да облека тъмносинята рокля, която бях носила на юбилея на сестра ми.
Беше чиста, изгладена и съвсем прилична. Само че не беше модерна.
В деня на сватбата станах рано. Отидох на фризьорка в квартала, сложих си малките сребърни обеци и внимателно опаковах подаръка.
Когато пристигнах пред ресторанта, видях Маргарита до входа.
Беше с дълга бежова рокля и красиво прибрана коса.
Приближих се да я прегърна, но тя ме огледа от главата до петите.
— Ели, това ли ще носиш?
Усмивката ми изчезна.
— Да. Защо?
— Нали ти казах, че сватбата е официална?
Погледнах роклята си.
— Мислех, че е подходяща.
Маргарита въздъхна и ме дръпна настрани.
— Никол е поканила много важни хора. Не искам после да изглежда, че сме събрали кой откъдето е дошъл.
Почувствах как лицето ми пламва.
— Марги, това е най-хубавата ми рокля.
Тя погледна към входа, където стояха няколко нейни роднини.
— Ели, моля те, не ми прави сцени. По-добре се прибери. Ще се видим друг ден.
Не можах да повярвам.
— Искаш да си тръгна?
— Просто днес всичко трябва да е идеално.
Една жена до входа чу разговора ни. Обърна се към друга и прошепна нещо.
Искаше ми се земята да ме погълне.
Подадох подаръка на Маргарита.
— Дай го на Никол. Пожелай ѝ да бъде щастлива.
Тя го взе, без да ме погледне.
Тръгнах към автобусната спирка.
Бях направила само няколко крачки, когато чух някой да ме вика.
Обърнах се.
Беше Никол, булката.
Тичаше към мен, като придържаше роклята си с едната ръка.
— Лельо Ели, къде отиваш?
Опитах се да се усмихна.
— Имам малко работа, миличка.
Тя ме погледна внимателно.
— Мама ли ти каза да си тръгнеш?
Не отговорих.
Никол се обърна към ресторанта, където Маргарита вече стоеше до вратата.
— Мамо, какво направи?
Маргарита се приближи.
— Никол, не започвай сега.
— Ти сериозно ли изгони леля Ели заради роклята ѝ?
Няколко гости спряха да разговарят.
Маргарита се опита да се усмихне.
— Просто не е облечена подходящо.
Тогава Никол каза нещо, което никога няма да забравя.
— Когато бях малка и ти работеше до късно, кой ме вземаше от училище? Кой ми правеше закуска и ми помагаше с домашните?
Маргарита замълча.
— Леля Ели беше до нас, когато нямахме почти нищо. А сега не може да влезе на сватбата ми, защото роклята ѝ не е достатъчно скъпа?
Очите ми се напълниха със сълзи.
Никол ме хвана за ръката.
— Ти си част от семейството ми. Искам да бъдеш вътре.
Не знаех какво да кажа.
Маргарита стоеше неподвижно.
Влязох с Никол, но през цялата вечер ми беше тежко. Седях на масата, усмихвах се на хората и се опитвах да не мисля за случилото се.
На следващия ден Маргарита ми се обади.
Каза, че съм я изложила пред гостите.
Не се извини.
Отговорих ѝ, че не аз съм започнала разговора пред ресторанта.
Тя затвори.
Оттогава не сме се виждали.
Преди няколко дни Никол дойде до магазина. Донесе ми снимка от сватбата, на която стоим двете пред ресторанта.
На гърба беше написала, че винаги ще бъда нейна леля Ели.
Прибрах снимката в чантата си и плаках чак когато се прибрах вкъщи.
Не съжалявам за годините, през които съм помагала на Маргарита. Правила съм го от сърце.
Но не мога да забравя как ме погледна онази вечер, сякаш присъствието ми беше нещо срамно.
Трийсет и две години приятелство се оказаха по-малко важни от една рокля.
Кажете ми, бихте ли простили на приятелка, която ви е унижила така пред хората, или бихте прекратили приятелството завинаги?
