Още ми треперят ръцете, когато си спомня онази неделя. Не от срам за себе си, а от това, че човекът, с когото живея осемнайсет години, седеше до мен и не каза нищо.
На 43 години съм. С мъжа ми Петър имаме две деца и живеем в къща на една улица от родителите му.
Свекърва ми винаги е била особена жена. Пред хората говори сладко, прегръща ме, хвали ме. Останем ли сами, започва да намира кусури.
Супата била рядка. Пердетата не били изпрани както трябва. Децата приличали повече на моето семейство, отколкото на тяхното.
Преглъщах. Най-вече заради Петър.
Миналата неделя празнувахме седемдесетия рожден ден на свекър ми. Бяха поканени роднини, съседи и приятели.
Свекърва ми настоя празненството да бъде в техния двор. После ми се обади и каза:
– Ти ще се погрижиш за храната. Нали знаеш, че аз вече нямам сили.
Три дни пазарувах, готвих и подреждах. В неделя станах в пет сутринта.
Докато гостите пристигаха с хубавите си дрехи, аз още бях с престилката. Косата ми беше вързана набързо, а на палеца имах лепенка, защото се бях порязала.
Никой не попита дали съм уморена.
Около два часа всички седнаха под асмата. Аз носех последната тава, когато свекърва ми почука с лъжичка по чашата си.
– Искам да кажа нещо за семейството ни.
Усмихнах се. Помислих, че ще благодари на всички.
Тя посочи към мен.
– Ето я и нашата Мария. Поне за домакинската работа я бива. Не всяка жена става за нещо повече.
Няколко души се засмяха неловко.
Спрях до масата с горещата тава в ръце.
– Мамо, стига – промълви Петър.
Тя махна с ръка.
– Какво стига? Нали е истина? Синът ми можеше да се ожени за образована жена с хубава работа. Ама поне си има кой да му чисти и готви.
Погледнах мъжа си.
Той сведе очи към чинията.
Тогава свекърва ми добави нещо, което още чувам.
– Мария, остави тавата и донеси салфетки. Не стой като гостенка. Тук всеки си знае мястото.
Усетих как лицето ми пламва.
Оставих тавата на свободния край на масата. Свалих престилката и я сгънах.
Точно тогава свекър ми стана.
Той е тих човек. За осемнайсет години почти не съм го чувала да повишава тон.
– Седни, Мария – каза ми.
– Татко, няма нужда – прошепнах.
– Има. Седни на моето място.
Всички млъкнаха.
Той се обърна към жена си.
– Знаеш ли кой идваше всяка събота да ми оправя двора, когато ти ходеше при сестра си? Мария. Знаеш ли кой поправи оградата с брат си? Пак тя.
Свекърва ми пребледня.
– Не ме излагай пред хората.
– Ти току-що изложи жената, която три дни подготвя рождения ми ден.
После извади от джоба си малък плик.
– Имах подарък за вас двамата – каза на Петър. – Но вече не съм сигурен, че синът ми го заслужава.
В плика имаше две билета за почивка. Свекър ми ги сложи в ръката ми.
– Вземи майка си. Тя поне ще оцени колко си уморена.
Тогава не издържах.
Заплаках пред всички, докато държах двата билета и смачканата престилка.
Петър най-после стана.
– Мария, извинявай.
Погледнах го и казах тихо:
– Не ме заболя толкова от майка ти. Заболя ме, че трябваше баща ти да ме защити вместо теб.
Прибрах се сама.
Вечерта Петър се върна с цветя. Остави ги на кухненския плот и ме попита дали ще му простя.
Казах му, че цветята няма да изтрият онези няколко минути пред трийсет души.
Оттогава свекърва ми звъни, но не вдигам. Петър настоява да отидем и да поговорим с нея.
А аз за първи път от осемнайсет години не искам да бъда човекът, който пръв оправя всичко.
Не съм решила дали ще ѝ простя. Но знам, че повече няма да позволя да ме унижават, само за да има мир в семейството.
Кажете ми, правилно ли постъпвам, като отказвам да отида при свекърва си, или трябва да ѝ дам още един шанс заради съпруга си?
