Бях застанала пред колегите с букет в ръце, когато го изрече. Всички чуха. Някои сведоха глави, други се престориха, че не са разбрали.
Казвам се Надежда, на 58 години съм. От 32 години работя в една и съща шивашка фабрика в Габрово.
Започнах там на 26. Тогава дъщеря ми беше на две години. Сутрин я водех на детска градина, после тичах към автобуса, за да не закъснея за първата смяна.
През годините фабриката смени трима собственици, четирима директори и толкова много работници, че вече не мога да ги преброя.
Аз останах.
Преди два месеца реших да напусна. Не защото не можех да работя, а защото ми омръзна всяка сутрин да отивам на работа със свит стомах.
Новата ни началничка, Милена, е на 34 години. Дойде преди година и половина. От първия ден започна да ни обяснява, че старите работници пречат на развитието.
Аз никога не спорех. Шиех си поръчките, поправях грешките на новите момичета и си тръгвах.
Но Милена все намираше за какво да ме упрекне.
Веднъж ми каза пред целия цех, че работя бавно като костенурка. Друг път ме попита дали изобщо виждам иглата без очила.
Преглъщах. Имах сметки, имах кредит за пералнята, а съпругът ми работеше само сезонно.
Последният ми работен ден беше петък.
Сутринта станах по-рано и изпекох домашен кекс. Нарязах го, сложих парчетата в пластмасова кутия и ги занесох за колегите.
Не очаквах подаръци. Исках само да се разделим нормално.
На обяд момичетата от смяната ме извикаха в стаята за почивка.
Бяха събрали пари за букет и малък часовник. Колежката ми Таня ме прегърна и каза, че ще ѝ липсвам.
Разплаках се.
Точно тогава влезе Милена.
Погледна цветята, после часовника.
— Какво е това събиране? Работата свърши ли?
Таня обясни, че ме изпращат.
Милена се засмя.
— Голямо изпращане за човек, който просто си тръгва.
После се обърна към мен.
— Наде, да не си мислиш, че фабриката ще спре без теб? След седмица никой няма да усети, че те няма.
Усетих как бузите ми пламват.
Опитах се да се усмихна, но не успях.
— Не съм казала, че ще спре, Милена.
Тя сви рамене.
— Просто казвам истината. Тук трябват хора, които могат да вървят напред.
В стаята беше толкова тихо, че чувах бръмченето на хладилника.
Тогава Таня остави чашата си и каза:
— Щом Надя е толкова ненужна, кой ще обучава новите от понеделник?
Милена я погледна раздразнено.
— Ще се оправим.
— А кой ще поправя мострите за германския клиент? Кой знае старите машини?
Милена не отговори.
В този момент на вратата се появи управителят, господин Стоянов. Беше дошъл да ми пожелае успех.
Чул последните думи.
— Милена, нали ти казах да намериш човек, когото Надежда да обучи, преди да напусне?
Началничката ми пребледня.
— Нямахме време.
— Имахме два месеца — отвърна той.
После се обърна към мен.
— Надежда, можем ли да те помолим да останеш още две седмици? Ще ти заплатим допълнително.
Погледнах букета в ръцете си. Едно от цветята беше прегънато, защото го стисках прекалено силно.
Преди година щях да се съглася веднага.
Но този път поклатих глава.
— Съжалявам, господин Стоянов. Подадох предизвестието навреме. Исках да помогна, но никой не ме потърси.
Той въздъхна и каза, че разбира.
Милена излезе, без да ме погледне.
След работа Таня ме изпрати до автобусната спирка. Носеше кутията с останалия кекс.
— Наде, защо не им каза всичко, което си преглъщала?
— Защото исках последният ми ден да е последен наистина.
Прибрах се вкъщи, сложих часовника на шкафа и седнах до прозореца.
Съпругът ми ме попита дали съжалявам.
Казах му, че съжалявам само за едно — че толкова дълго съм позволявала да ме карат да се чувствам ненужна.
В понеделник Таня ми се обади. Каза, че две машини са спрели и никой не знае как да ги настрои.
Не се зарадвах. Само ми стана тъжно, че трябваше да си тръгна, за да разберат колко работа съм вършила.
Вчера започнах да шия пердета за една съседка. Работих спокойно, пуснах си радиото и за първи път от много време не поглеждах часовника от страх, че закъснявам.
Не знам какво ще правя след месец. Но знам, че повече няма да се връщам там, където ме караха да се срамувам от годините си.
Правилно ли постъпих, като отказах да остана и да помогна, или трябваше да преглътна обидата заради колегите си?
