Бях пред гаража, с отвертка в ръката, когато го чух да крещи от улицата.
— Ето го! Цял живот мисли само за себе си! Собственият му син няма къде да живее, а той се е вкопчил в тая стара къща!
Съседите започнаха да излизат по портите. Един мъж спря колата си, за да види какво става.
Казвам се Георги, на 63 години съм. Живея в малка къща край Плевен. Пенсионер съм, но още поправям електроуреди на познати, за да си допълвам пенсията.
Синът ми Борис е на 36 години. Женен е от седем години, има две деца и живее под наем в града.
Никога не съм бил богат човек. Работих трийсет и осем години като електротехник. Къщата я строихме с жена ми тухла по тухла.
Още помня как носехме пясък с количката, защото нямахме пари да платим на работници.
Преди три месеца Борис започна да ме убеждава да продам имота.
— Тате, сам си в четири стаи. Продай го, дай ми парите за апартамент, а ти ще дойдеш при нас.
Първоначално помислих, че се шегува.
После започна да звъни почти всяка вечер.
Обясняваше ми колко скъпи са наемите, как децата растат и как един истински баща трябва да помага.
Казах му, че мога да отделям по малко от пенсията си, но няма да продавам дома си.
Той затвори телефона.
След седмица дойде със съпругата си Ралица.
Тя почти не говореше. Стоеше до прозореца и въртеше халката си.
Борис извади телефона и ми показа обяви за малки квартири.
— Виж, тате. Тук можеш да живееш съвсем спокойно. Защо ти е двор?
Погледнах снимките. Една стая, тесен коридор, прозорец към съседен блок.
— Защото тук е животът ми, сине.
Той стана и си тръгна, без да ме прегърне.
А онази събота се върна и направи скандала пред съседите.
— Кажи им! — извика. — Кажи им защо оставяш внуците си да растат под наем!
Опитах се да го успокоя.
— Борисе, влез вътре. Не е нужно всички да слушат.
— Не! Нека знаят какъв си!
Тогава съседката ми Пенка, която живее срещу нас от четирийсет години, излезе на портата.
— Борисе, стига си викал на баща си!
Той се обърна към нея.
— Лельо Пенке, не се меси! Не знаете колко е стиснат!
Тя се приближи и каза нещо, което никога няма да забравя.
— Знам само, че когато се ожени, баща ти изтегли заем, за да ти плати сватбата. И още го изплащаше, когато ти замина на почивка.
Борис замълча.
Никога не му бях казвал за заема.
Пенка продължи:
— А когато остана без работа, кой плащаше наема ти шест месеца? Баща ти ми носеше уредите за ремонт вечер, защото през деня работеше.
Усетих как очите ми се напълниха.
Борис ме погледна.
— Защо не си ми казал?
— Защото не съм искал да ми благодариш за това, че съм ти баща.
Той сведе глава, но след малко пак заговори.
— Това не променя положението ми сега.
Тогава разбрах, че разговорът няма да свърши така, както се надявах.
— Прав си — казах. — Не променя положението ти. Но и ти нямаш право да решаваш къде ще живея аз.
Влязох в двора и затворих портата.
Същата вечер Ралица ми се обади.
Плачеше тихо.
— Татко Георги, извинявай. Аз не знаех, че Борис ще дойде да прави скандал. Казах му, че не искам да продавате къщата.
Оказа се, че тя вече била намерила по-евтино жилище и предложила да се преместят временно, докато спестят за собствен дом.
Борис отказал. Искал веднага апартамент, без повече чакане.
Минаха две седмици.
Синът ми още не се е извинил.
Вчера поправях старата дървена пейка в двора, когато получих снимка от Ралица. Внуците ми бяха нарисували нашата къща, с ябълковото дърво и кучешката колибка.
Под снимката пишеше, че искат да дойдат в неделя.
Отговорих, че ще ги чакам.
Защото внуците ми винаги ще имат място тук.
И синът ми ще има, когато реши да дойде като син, а не като човек, който чака да наследи всичко още докато съм жив.
Но къщата няма да продам.
Кажете ми, егоист ли съм, че отказвам да дам дома си на сина си, или един родител има право да запази нещо и за себе си?
