Стоях до кухненската врата с тава топли банички в ръце, когато го чух да казва:
— Това е Мария. Тя се грижи за къщата и за всичко останало.
Една жена се усмихна и ме попита дали може да ѝ донеса още салфетки.
Съпругът ми не я поправи.
Казвам се Мария, на 43 години съм. Омъжена съм за Николай от осемнайсет години. Имаме син, който вече учи в София, а ние живеем в Пловдив.
Николай работи като търговски директор в голяма фирма. Аз съм счетоводителка в малка семейна компания. Работя по осем часа, понякога и повече, но вкъщи винаги съм поемала почти всичко.
Не съм го правила, защото някой ме е карал. Просто така се подреди животът ни.
Преди месец Николай получи повишение. Беше много щастлив и реши да покани шестима колеги със съпругите им у дома.
— Искам всичко да е хубаво, Мария. Тези хора са важни за мен.
Съгласих се.
Взех си един ден отпуск, за да подготвя къщата. Измих прозорците, смених покривката, извадих хубавите чинии, които пазехме за гости.
Още от сутринта готвех. Направих две салати, печено месо с картофи, домашна баница и сладкиш с ябълки.
Николай се прибра половин час преди гостите.
Огледа хола, отвори хладилника и каза:
— Добре е. Само се преоблечи, че изглеждаш уморена.
Не попита дали имам нужда от помощ.
Преоблякох се набързо. Сложих си тъмносиня рокля, която не бях обличала от рождения ден на сина ни. Оправих косата си и излязох да посрещам гостите.
Всички бяха любезни. Поне в началото.
Една от жените ме попита с какво се занимавам, но точно тогава Николай ме извика от кухнята.
— Мария, донеси чашите!
Върнах се след малко, а разговорът вече беше друг.
През цялата вечер ставах и сядах. Носех чинии, прибирах празните купи, проверявах фурната.
Николай разказваше за работата си, за новата си позиция и за това колко е трудно да управляваш хора.
Когато една от жените похвали храната, той се засмя.
— Е, поне вкъщи съм уреден. Мария няма с какво друго толкова да се занимава.
Усетих как лицето ми пламна.
Един от колегите му ме погледна учудено.
— А вие не работите ли?
Отворих уста да отговоря, но Николай ме изпревари.
— Работи нещо със сметки, но не е като нашата работа. При нея е по-спокойно.
Всички замълчаха за секунда.
Аз оставих каната с вода и се върнах в кухнята.
Там стоях до мивката, докато чувах смеха от хола. Бях забравила да сваля престилката си от облегалката на стола. Погледнах я и ми стана още по-тежко.
Не ме беше срам от домакинската работа.
Беше ме срам, че човекът, с когото делях живота си, говореше за мен така, сякаш нямам собствен живот.
След малко в кухнята влезе една от гостенките. Казваше се Елена.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
Казах, че всичко е наред.
Тя видя служебния ми телефон на плота. Екранът светна с известие от счетоводната програма.
— Ти счетоводител ли си?
Кимнах.
— От двайсет години.
Елена се усмихна изненадано.
— И аз. Само че от петнайсет. Мъжът ти така говореше, че помислих, че не работиш.
Не знаех какво да кажа.
Тя взе две чинии и ми помогна да ги занесем.
Когато седнахме, Елена ме попита за промените в данъчното законодателство. Започнахме да разговаряме за работата си.
Оказа се, че фирмата ѝ търси човек с моя опит.
Николай ни прекъсна.
— Елена, не я занимавай с такива неща. Мария си има достатъчно работа с домакинството.
Този път Елена не се усмихна.
— Николай, жена ти има повече професионален опит от мен. Защо говориш така за нея?
Настъпи неприятна тишина.
Съпругът ми се изчерви.
— Е, шегувам се. Вие пък всичко приемате сериозно.
Погледнах го.
— Не, Ники. Не се шегуваш. Така говориш за мен от години.
Той ме изгледа предупредително, но аз не продължих. Станах, прибрах празната си чиния и седнах отново.
За първи път оставих останалите сами да си сипват храната.
След като гостите си тръгнаха, Николай затвори вратата и веднага започна:
— Трябваше ли да ме излагаш пред колегите ми?
Стоях до масата и събирах салфетките.
— А ти защо ме изложи пред тях?
— Пак преувеличаваш. Нали знаеш, че се шегувам.
— Не ми беше смешно.
Той въздъхна и включи телевизора.
— Нямам сили за такива разговори.
Тази вечер не измих чиниите. Прибрах храната в хладилника, оставих съдовете в мивката и си легнах в другата стая.
На сутринта Николай ме попита защо кухнята е разхвърляна.
— Защото снощи бях гостенка в собствения си дом — отговорих.
Той ме погледна, сякаш не ме познава.
Няколко дни по-късно Елена ми се обади. Предложи ми да изпратя автобиографията си за свободната позиция.
Изпратих я.
Не знам дали ще ме одобрят. Но за първи път от много време направих нещо за себе си, без предварително да питам Николай дали е удобно.
Съпругът ми още твърди, че съм развалила хубавата вечер заради една безобидна шега.
А аз продължавам да мисля за онзи момент, когато непозната жена защити достойнството ми пред човека, който би трябвало да ме познава най-добре.
Не искам да се развеждам заради една вечер. Но вече не мога да се преструвам, че всичко е наред.
Оттогава Николай сам си приготвя закуската и понякога пуска пералнята. Сърди се, че съм се променила.
Може би е прав.
Просто ми омръзна да бъда невидима в собствения си дом.
Вие как мислите?
