Навърших 43. Не правих голямо празненство, само поканих семейството у дома. Съпругът ми поръча торта, аз направих салата, печени картофи и две тави с пилешко, защото майка ми винаги казва, че на гости трябва да има достатъчно храна.
Сестра ми е на 38 и е разведена от три години. Има добра работа, но винаги някак не ѝ стигат парите.
Майка ми постоянно я оправдава.
— На нея ѝ е по-трудно.
Това изречение го слушам от деца.
Когато аз започнах работа на деветнайсет, сестра ми още учеше и аз ѝ купувах учебници.
Когато се омъжих, не поисках нищо от родителите си. Със съпруга ми взехме малък кредит за мебелите и първите години брояхме всяка сметка.
След като баща ми отиде при Бог, остана един малък двустаен апартамент, който беше на негово име.
Майка ми живееше в семейната ни къща и винаги казваше:
— Апартаментът един ден ще остане за теб. Сестра ти ще получи моята част от къщата.
Никога не съм настоявала.
Само преди четири години майка ми ме помоли да помогна за ремонта на апартамента, защото щял да се отдава под наем.
Сменихме дограмата, боядисахме, сложихме нов бойлер и оправихме банята.
Съпругът ми сам сглобяваше кухненските шкафове две недели поред.
Аз платих повечето материали.
Не пазех касовите бележки. Майка ми ми беше майка, не фирма, с която сключвам договор.
После апартаментът беше даден под наем.
Майка ми взимаше наема и аз никога не попитах къде отиват парите.
На рождения ми ден всичко започна нормално.
Майка ми пристигна с малка подаръчна торбичка. Сестра ми дойде половин час по-късно и още от вратата каза, че е уморена.
Седнахме.
Говорехме за работа, за цените в магазина, за ремонта на улицата пред блока.
След тортата майка ми извади един плик.
Помислих, че вътре има картичка.
Подаде ми го.
Отворих го и намерих петдесет лева.
— Да си купиш нещо — каза тя.
Благодарих ѝ.
Тогава майка ми бръкна в чантата си и извади друга малка кутийка.
Подаде я на сестра ми.
Сестра ми я отвори.
Вътре имаше два ключа.
Веднага ги познах.
Бяха от апартамента.
Погледнах майка ми.
— Какво е това?
Тя започна да прибира празните чинии, сякаш въпросът ми не беше важен.
— Реших сестра ти да се нанесе там.
Първо не разбрах.
— Под наем ли?
Майка ми спря.
— Не. Ще бъде неин.
Съпругът ми остави вилицата си.
Сестра ми гледаше ключовете и мълчеше.
Попитах майка ми само едно:
— А това, което говорихме през всичките тези години?
Тя въздъхна.
— Ти имаш съпруг. Имате жилище. Тя е сама.
Точно така.
Аз бях наказана, защото животът ми беше подреден.
Казах ѝ, че не става въпрос само за апартамента.
Напомних ѝ за ремонта.
Тогава сестра ми се намеси.
— Пак ли ще смятаме кой какво е дал?
Това ме заболя повече от решението на майка ми.
Защото сестра ми знаеше.
Тя беше идвала, докато боядисвахме. Беше виждала съпруга ми на пода с отвертката и разглобените шкафове.
— Не смятам — казах. — Просто искам да разбера защо никой не ми каза.
Майка ми ме погледна раздразнено.
— Защото знаех, че ще направиш проблем.
Бях в собствения си дом, на собствения си рожден ден, пред съпруга ми и двете ми вече пораснали деца, и изведнъж се почувствах като алчен човек, който иска да вземе последното от сестра си.
Дъщеря ми стана да събере чашите.
Видях, че ръцете ѝ треперят.
Не исках децата ми да слушат повече.
— Добре — казах. — Апартаментът е ваш. Няма да споря.
Майка ми веднага отвърна:
— Ето, пак се сърдиш.
Тогава за първи път не замълчах.
— Не се сърдя за имота. Сърдя се, че отново реши, че аз ще понеса всичко, защото съм по-силната.
Никой не каза нищо.
Сестра ми прибра ключовете в чантата си.
Това движение още го помня.
Малко, обикновено движение.
Сякаш прибираше ключове за кола.
След десетина минути майка ми и сестра ми си тръгнаха.
Останах да мия чиниите. Съпругът ми започна да подсушава, без да говори.
На плота стоеше пликът с петдесетте лева.
Не го бях прибрала.
След няколко дни майка ми ми се обади.
Не да се извини.
Попита дали мога да отида с нея до общината, защото имала документи и не разбирала какво трябва да попълни.
Преди винаги бих казала да.
Този път ѝ казах:
— Обади се на сестра ми.
Майка ми замълча.
— Какво ти става?
Отговорих спокойно:
— Нищо. Просто вече няма да бъда човекът, който поема всички задължения, а после трябва да разбира последен за решенията.
Оттогава минаха два месеца.
Говорим си, но по-различно.
Не съм прекъснала отношенията си с майка ми. Не съм се карала със сестра ми за апартамента.
Но спрях автоматично да оправям проблемите им.
Преди седмица сестра ми ми писа дали съпругът ми може да дойде да погледне теч под мивката в апартамента.
Прочетох съобщението два пъти.
После написах номера на водопроводчика, когото познавам.
Тя отговори само:
— Ясно.
Може би за нея съм станала дребнава.
Може би и майка ми мисли същото.
Но за първи път от години не изпитах вина.
Не искам чуждото.
Просто вече не искам от мен да се очаква всичко само защото досега никога не съм казвала не.
Какво бихте направили вие?
