На 51 години съм и имам по-голяма сестра на 55.
Майка ни е на 78 и живее сама в апартамента, в който сме израснали.
Справя се добре. Пазарува си, готви, ходи до кварталния магазин и всяка сутрин полива мушкатата на балкона.
Аз живея на другия край на града, но я посещавам два-три пъти седмично.
Сестра ми живее по-близо.
Последните месеци започна постоянно да говори как трябвало да разчистим апартамента.
— Мама има прекалено много вещи.
Не спорех.
Наистина има.
Сервизи, покривки, стари тенджери, книги, кутии със снимки.
Но това е нейният дом.
Миналата неделя майка ми ми се обади.
Гласът ѝ беше странен.
— Ти взе ли кафявата ми жилетка?
— Каква жилетка?
— Онази, която нося зимата.
Казах ѝ, че не съм.
Отидох при нея следобед.
Когато влязох, веднага забелязах празното място върху шкафа.
Там от години стоеше старият часовник на баща ни.
— Къде е часовникът?
Майка ми посочи към коридора.
— Сестра ти го взе.
Обадих ѝ се.
— Защо си взела часовника?
— Защото само събира прах.
— Къде е?
— Дадох го на един човек.
Замълчах.
— Какъв човек?
— Познат. Хареса му.
Не можех да повярвам.
Баща ни беше получил този часовник за пенсионирането си.
След като отиде при Бог, майка ми го навиваше всяка неделя.
— Попита ли мама?
— Тя не използва половината неща.
Това не беше отговор.
На следващия ден сестра ми организира семейно кафе у майка ни.
Бяха дошли леля ни, братовчед ми и жена му.
Още щом влязох, видях две големи торби до входната врата.
В едната имаше покривки.
В другата — чаши и чинии.
— Какво е това?
Сестра ми отговори спокойно:
— Разпределяме нещата.
Погледнах майка ни.
Седеше на стола до прозореца и стискаше носна кърпичка.
— Какво разпределяте?
Сестра ми започна да вади предметите.
— Тези чаши ще дам на братовчед ни. Покривките може да вземе леля.
Леля ни изглеждаше неудобно.
— Аз нищо не съм искала.
Сестра ми махна с ръка.
— Така или иначе някой ден ще трябва да го направим.
Тогава майка ни каза тихо:
— Но аз още съм тук.
Никой не помръдна.
Тези четири думи ме удариха.
Сестра ми въздъхна.
— Мамо, никой не казва обратното. Просто сме практични.
Станах и започнах да връщам чашите в шкафа.
— Какво правиш? — попита сестра ми.
— Връщам нещата на собственика им.
— Не прави театър.
Обърнах се към нея.
— Театър е да делиш вещите на жив човек пред него.
Сестра ми почервеня.
— Аз съм тази, която постоянно тича насам-натам. Аз чистя, аз подреждам.
Тогава майка ми стана.
Отиде до бюфета и извади малка тетрадка.
Постави я на масата.
— Щом разпределяте, трябва да знаете нещо.
Отвори последната страница.
Там беше написала кой предмет на кого иска да остави някой ден.
Часовникът на баща ни беше записан срещу моето име.
Сестра ми пребледня.
Не заради часовника.
На същата страница пишеше, че старият златен пръстен на баба ни е за нея.
Майка ми я погледна.
— Виждаш ли? Не съм забравила никого. Просто исках сама да реша.
Сестра ми седна.
За първи път не каза нищо.
Часовникът беше върнат два дни по-късно.
Не попитах как.
Миналата неделя отидох при майка ми.
Часовникът отново стоеше върху шкафа.
Тя го взе, нави го и го постави обратно.
После ме попита дали искам кафе.
Казах да.
Седнахме в кухнята и тя извади точно онези чаши, които сестра ми беше сложила в торбата.
Не са скъпи.
Едната дори има малка пукнатина на дръжката.
Но докато майка ми е тук, те са нейни.
Както и часовникът.
Както и покривките.
Както и правото сама да решава кога и на кого ще даде нещо от живота си.
Какво бихте направили вие?
