На 37 години съм и със съпруга ми Иво сме женени от осем години. Живеем в малък апартамент, който купихме с кредит, и двамата работим на пълен работен ден.
Свекърва ми Станка живее на десетина минути от нас.
Тя е от онези хора, които трудно стоят без работа. Ако дойде на гости, след пет минути вече бърше плота или подрежда нещо, което никой не я е молил да подрежда.
В началото го приемах като грижа.
После започна да отваря шкафове.
— Тук ти е пълна каша.
— Аз си намирам всичко.
— Намираш, защото си свикнала с бъркотията.
Иво обикновено се смееше.
— Остави я, мама така си е свикнала.
Миналия месец заминах за три дни по работа във Велико Търново. Иво остана вкъщи.
Върнах се в неделя вечерта.
Оставих куфара в коридора, пуснах пералнята и отворих гардероба, за да прибера едно сако.
Веднага забелязах празното място.
Липсваха две зимни якета, няколко рокли и една голяма торба с дрехи, които държах на горния рафт.
Извиках Иво.
— Къде са ми нещата?
Той се появи с дистанционното в ръка.
— Кои неща?
Показах му рафта.
Лицето му се промени.
— А, мама идва вчера.
Помислих, че не съм чула правилно.
Оказа се, че свекърва ми решила да ни помогне с пролетното разчистване.
Без да ме пита.
Иво ѝ позволил.
— Къде са дрехите?
— Май ги взе.
Веднага ѝ се обадих.
Станка вдигна спокойно.
— Да, при мен са.
— Защо?
— Раздадох ги.
Седнах на стола в коридора.
— Какво си направила?
Обясни ми, че братовчедка на Иво имала нужда от дрехи, а други неща дала на една съседка.
— Само ти заемаха място.
Казах ѝ, че едното яке е купено миналата зима.
— Ама ти почти не го носиш.
Тогава затворих.
Не защото нямах какво да кажа.
Защото знаех, че ако продължа, ще кажа неща, за които после аз ще трябва да се извинявам.
На следващия ден отидохме при нея.
Там бяха сестрата на Иво и една негова братовчедка.
В момента, в който влязох, видях братовчедката с моята тъмносиня жилетка.
Познах я веднага.
Станка забеляза погледа ми.
— Ето, виж колко хубаво ѝ стои.
Всички замълчаха.
Братовчедката пребледня.
— Аз не знаех, че не си ги дала ти.
Станка въздъхна.
— Голям проблем направихте от някакви парцали.
Това беше моментът, в който не издържах.
— Не става въпрос за дрехите.
— А за какво?
— За това, че си влязла в дома ми и си решила кое мое нещо заслужавам да запазя.
Иво стоеше до мен.
Очаквах поне сега да каже нещо.
Вместо това прошепна:
— Хайде да не го правим пред всички.
Погледнах го.
— Точно пред всички ще го кажа, защото пред всички моите дрехи вече се носят.
Братовчедката веднага свали жилетката и ми я подаде.
Стана ми ужасно неудобно.
— Не, задръж я. Ти нямаш вина.
Тя започна да се извинява.
А човекът, който трябваше да се извини, стоеше до кухненския плот и клатеше глава, сякаш аз съм направила сцената.
На връщане Иво мълчеше.
Когато стигнахме пред блока, каза:
— Мама прекали.
— А ти защо ѝ позволи?
Той погледна към волана.
— Не мислех, че ще раздаде нещата.
— Но си ѝ позволил да рови в гардероба ми.
Това вече нямаше как да отрече.
На следващия ден Иво взе ключа, който майка му имаше от нашия апартамент.
Тя се обиди страшно.
Каза, че след осем години вече била разбрала каква снаха има.
Аз не отговорих.
Част от дрехите се върнаха. Други не.
Странното е, че за липсващите почти не ми пука.
По-трудно ми е да приема колко естествено всички очакваха аз да преглътна случилото се, само за да няма семеен скандал.
Сега Станка не ми говори, а Иво настоява да ѝ дам време.
Ще ѝ дам.
Но ключ от дома ми повече няма да има.
Вие как мислите?
