С Мария се познавахме от двайсет години. Запознахме се на първата ми работа и оттогава минахме през какво ли не.
Тя беше до мен при развода ми. Аз бях до нея, когато остана без работа. Имахме ключове от домовете си и знаехме коя какво кафе пие.
Последните две години обаче нещо започна да се променя.
Мария си намери нова работа в голяма фирма. Започна да излиза с нови хора, да ходи по служебни събития и постоянно говореше за колегите си.
Радвах се за нея.
Аз работя като касиер в супермаркет. Работата ми не е престижна, но си плащам сметките и не се срамувам от нея.
Един петък Мария ми се обади.
— В събота съм събрала няколко човека вкъщи. Ела и ти.
Попитах дали да донеса нещо.
— Направи онзи солен кекс, който правиш. Всички ще го харесат.
В събота станах по-рано. Купих сирене, яйца и маслини. Изпекох два кекса, защото реших, че един няма да стигне.
Към седем отидох у тях.
В хола имаше шестима души, които не познавах. Всички бяха нейни колеги с половинките си.
Мария ме прегърна набързо, взе кекса и каза:
— Слагай якето там.
Седнах до една жена на име Елена.
Тя беше приятна и започнахме да си говорим. Попита ме откъде познавам Мария.
— От първата ни работа. От двайсет години сме приятелки.
Елена се усмихна.
— Значи ти си онази приятелка от магазина?
Погледнах я.
— Да, работя в супермаркет.
В този момент Мария се намеси.
— Нели е нашата връзка с реалния живот.
Всички се засмяха.
Усмихнах се и аз, макар да не разбрах какво точно беше смешното.
Малко по-късно разговорът стана за работа. Един от мъжете се оплакваше от нов служител.
Мария каза:
— Нели поне няма такива проблеми. Там маркираш продуктите и си тръгваш. Понякога ѝ завиждам.
Този път не се засмях.
— Не е точно така — казах.
— Е, знам — махна с ръка тя. — Имате и промоции.
Настъпи кратко мълчание.
Елена ме погледна и смени темата.
След половин час станах да помогна да се приберат чиниите.
В кухнята Мария дойде след мен.
— Защо си толкова намръщена?
— Не съм.
— Познавам те. Нещо ти има.
Казах ѝ тихо:
— Не ми беше приятно това за работата.
Тя се засмя.
— Сериозно ли?
— Да.
— Нели, не се излагай. Просто се шегуваме.
Върнахме се при останалите.
Тогава една от жените похвали соления кекс и попита откъде е.
Мария посочи към мен.
— Домашно производство. Нели е по тези неща. Аз нямам време, имам кариера.
Това вече ме заболя истински.
Не защото имаше кариера.
А защото го каза така, сякаш моят живот беше нещо по-малко.
Елена остави вилицата си.
— И аз имам кариера, но не мога да направя такъв кекс.
Някой се засмя неловко.
Мария се намръщи.
Аз станах.
— Ще тръгвам.
— Сега пък какво?
— Утре съм рано на работа.
— Нали беше следобед?
Тя помнеше.
Взех си якето.
Мария ме последва до коридора.
— Правиш ме за смях пред колегите ми.
Погледнах я и не можах да повярвам.
— Аз ли?
— Цяла вечер си с физиономия.
Тогава разбрах, че няма смисъл да обяснявам.
Прибрах се с автобуса. Държах празната кутия от кекса в скута си и през целия път мислех за последните две години.
Колко пъти беше казвала, че аз не разбирам „тези неща“, защото не работя в офис.
Колко пъти беше отговаряла на телефона си, докато ѝ разказвах нещо.
Колко пъти беше закъснявала, защото нейното време било „лудница“, а аз явно нямах какво друго да правя.
На следващия ден не ми се обади.
След три дни получих съобщение.
— Още ли се сърдиш за глупости?
Отговорих:
— Не се сърдя. Просто ми трябва малко разстояние.
Тя не писа повече.
Мина почти месец.
Миналата седмица случайно срещнах Елена пред магазина, в който работя.
Бях на почивка и държах кафе в картонена чашка.
Тя ме позна.
— Нели, може ли да ти кажа нещо?
Кимнах.
— Онази вечер не ти беше проблемът. Мария прекали. И не само аз го забелязах.
Тези думи ме разтърсиха повече, отколкото очаквах.
Защото цял месец се чудех дали наистина не съм станала прекалено чувствителна.
Вечерта Мария ми се обади.
Не знам дали Елена беше говорила с нея.
— Липсваш ми — каза.
Мълчах.
— Може би наистина се държах гадно.
Не беше голямо извинение, но беше първият път, когато призна нещо.
— Не ме заболя от една шега, Мария. Заболя ме, че пред тези хора сякаш се срамуваше от мен.
Тя не отговори веднага.
— Може би прекалено много се опитвах да им се харесам.
Казах ѝ, че имам нужда от време.
Двайсет години приятелство не се изтриват за една вечер. Но и двайсет години не дават право на човек да те прави по-малък, за да изглежда той по-голям.
Още не знам дали приятелството ни ще стане същото.
Само знам, че вече не искам да седя на маса, на която трябва да се смея, когато някой се подиграва с живота ми.
Какво бихте направили вие?
