На 38 години съм и съм омъжена за Петър от единайсет години. Живеем на два етажа от майка му, което в началото ми изглеждаше удобно.
После разбрах, че за свекърва ми близо означава постоянно на разположение.
Казва се Станка и е на 67. Има навика да звъни по телефона и вместо здравей да казва:
— Слизаш ли за малко?
Това малко понякога означава да ѝ занеса покупки, друг път да сменя перде или да чакам техник вместо нея.
Дълго време го правех.
Петър работи на смени, а аз съм в застрахователна фирма. Прибирам се около шест и половина и обикновено първото, което правя, е да си сваля часовника и да сложа чайника.
Миналия четвъртък телефонът ми звънна още докато отключвах.
Станка.
— Утре вечер ще дойдат леля ти Ваня и семейство Димитрови. Направи онази солена пита.
Казах ѝ, че в петък имам работа до късно.
— Купи нещо готово тогава — отвърна тя.
Помислих, че разговорът е приключил.
На следващия ден се прибрах малко след осем. Бях уморена, носех лаптопа и една торба от магазина.
На площадката пред нашата врата ме чакаше Петър.
— Мама е сърдита.
— За какво?
Той се почеса по врата.
— За питата.
Погледнах го и просто се засмях.
Не защото беше смешно.
Слязохме долу.
В хола на Станка имаше шестима души. Чашите бяха с вода и сок, телевизорът работеше тихо, а на масата имаше домашна баница, салати и купа с плодове.
Още щом влязох, Станка каза:
— Ето я и нашата работна жена.
Някои се усмихнаха неловко.
Събух обувките си до вратата и поздравих.
Тогава леля Ваня попита:
— Къде е твоята прочута пита?
Преди да успея да отговоря, Станка каза:
— Няма. Снахата вече няма време за такива неща.
Замълчах.
Петър също.
Седнах на края на дивана.
След няколко минути Станка започна да разказва как навремето се прибирала от работа и пак готвела за цялото семейство.
— Сега младите са други — каза тя. — Работа, работа, а къщата кой ще гледа?
Всички разбраха за кого говори.
После се обърна директно към мен.
— Кажи им поне колко пъти тази седмица си готвила на мъжа си.
Стаята утихна.
Погледнах Петър.
Очаквах да каже нещо.
Той само сведе очи към пода.
— Два пъти — отговорих.
Станка поклати глава.
— Чухте ли? Два пъти. Аз ако бях такава жена навремето…
Тогава един от гостите, господин Димитров, остави чашата си.
— А Петър колко пъти е готвил тази седмица?
Станка го погледна объркано.
— Какво общо има Петър?
— Ами живее в същата къща, нали?
Никой не се засмя.
Петър вдигна глава.
Господин Димитров продължи спокойно:
— Моята жена също работи. Ако чакам всяка вечер някой да ме обслужва, ще си остана гладен.
Станка се намръщи.
— При нас семейството винаги е било друго.
Тогава Петър най-после каза:
— Мамо, стига.
Тя се обърна към него.
— Какво стига?
— И вчера ѝ казах да не прави питата. Знаех, че ще се прибере късно.
Замръзнах.
Това не го знаех.
Станка също.
— Ти защо не ми каза?
— Казах ти. Ти реши, че тя просто не иска.
За първи път от години видях свекърва ми без готов отговор.
Станах.
Не бях ядосана вече. Само страшно уморена.
— Лека вечер на всички.
Станка ме последва до коридора.
— Сега пък се обиди.
Обух си обувките и я погледнах.
— Не съм обидена. Просто повече няма да доказвам пред никого дали съм достатъчно добра съпруга.
Качих се горе.
След няколко минути Петър дойде след мен.
Остави ключовете си в купичката до вратата и каза:
— Трябваше да я спра по-рано.
Този път не го успокоих.
Само казах:
— Да. Трябваше.
На сутринта Станка не ми се обади.
За първи път от много време изпих кафето си спокойно, без телефонът да звънне с поредното Слизаш ли за малко?
И реших, че следващия път, когато звънне, първо ще попитам за какво.
А после сама ще реша дали мога.
Прекалих ли, като си тръгнах пред гостите, или най-после поставих нормална граница?
