Познаваме се от гимназията. Повече от двайсет години си знаехме рождените дни, семейните проблеми, старите гаджета, работите, които сме сменяли, и онези дребни неща, които човек не разказва на всеки.
Поне аз така мислех.
Последните години животът ни стана различен. Тя се омъжи, премести се в по-голям апартамент и започна работа в семейната фирма на съпруга си.
Аз останах сама след развода.
Работя в счетоводна кантора и живея сравнително спокойно. Имам ипотека, сметки и котка, която всяка сутрин ме буди пет минути преди алармата.
Приятелката ми често ми звънеше.
Но постепенно разговорите ни започнаха да звучат еднакво.
— Можеш ли да погледнеш един документ?
— Ще ми помогнеш ли с една таблица?
— Имаш ли време в събота да дойдеш по-рано?
Аз почти винаги казвах да.
Когато правеше семейни събирания, отивах час преди останалите. Нарязвах салатите, подреждах чиниите, тичах до магазина, ако нещо липсва.
Не ми тежеше.
Това беше приятелката ми.
Преди три седмици ми се обади в петък.
— Утре ще събирам няколко души. Ела към четири, ако можеш.
Попитах:
— Нали вечерта започва?
— Да, но имам нужда от помощ.
Отново казах да.
На следващия ден пристигнах с домашна баница, която бях направила сутринта.
Тя отвори вратата и още преди да си сваля якето ми подаде две торби.
— Може ли да нарежеш зеленчуците? Аз трябва да се оправя.
Влязох в кухнята.
След около час започнаха да идват гостите.
Повечето бяха нейни нови познати, които почти не знаех.
Тя се преоблече, сложи си грим и започна да ги посреща.
Аз още бях в кухнята с престилка.
Когато най-накрая седнах при останалите, едната жена попита откъде се познаваме.
Преди да отговоря, приятелката ми се засмя.
— Тя ми е от стария живот. Идва винаги да ме спасява с организацията.
Няколко души се усмихнаха.
Не казах нищо.
После друга жена похвали баницата.
Приятелката ми каза:
— Тя ги може тези неща. Аз нямам нерви да се занимавам.
Не знам защо точно това ме засегна.
Може би защото никой не знаеше, че бях станала в седем сутринта, за да я направя.
След малко телефонът ми звънна и излязох на балкона.
Когато се върнах, чух гласа на приятелката ми от коридора.
Не ме беше видяла.
Говореше с една от гостенките.
— Тя е много добра, ама е малко самотна. Затова винаги е свободна.
Другата жена каза нещо тихо.
После приятелката ми се засмя.
— Поне имам човек за спешни случаи.
Стоях зад стената с телефона в ръка.
Не влязох веднага.
Чаках да приключат.
След няколко минути приятелката ми ме видя в кухнята.
— Може ли да сложиш още чаши?
Погледнах я.
— Не.
Тя се засмя, защото явно реши, че се шегувам.
— Хайде, моля те.
Свалих престилката.
— Аз ще си тръгвам.
— Какво ти стана?
Гостите вече ни гледаха.
Не исках сцена.
Но не исках и пак да се преструвам.
— Чух какво каза в коридора.
Лицето ѝ се промени.
— Какво си чула?
— Че съм самотна и затова винаги съм свободна. И че съм ти човекът за спешни случаи.
Тя погледна към останалите.
— Боже, това беше шега.
Точно тогава почувствах онзи стар срам от развода ми. Сякаш липсата на съпруг означаваше, че нямам истински живот.
— На мен не ми беше смешно.
Тя въздъхна.
— Не прави драма пред хората.
Това ме довърши.
Аз бях дошла по-рано.
Бях донесла храна.
Бях прекарала час в кухнята.
И накрая аз правех драма.
Взех си палтото.
Тя ме последва до входната врата.
— Сериозно ли ще си тръгнеш заради една глупост?
— Не. Тръгвам си заради много малки неща, които чак сега събрах на едно място.
След два дни ми изпрати съобщение.
Не беше извинение.
Пишеше, че съм я изложила пред приятелите ѝ и че можело да говорим насаме.
Не отговорих.
Седмица по-късно ми звънна отново.
Този път не вдигнах.
Беше ми тежко, защото двайсет години не се изтриват за една вечер.
Но започнах да си припомням последните ни срещи.
Почти всяка започваше с молба.
Почти всяка завършваше с благодарност за нещо, което бях свършила.
Не помнех кога за последно просто беше дошла у дома, за да изпием по едно кафе и да ме попита как съм.
Вчера ми изпрати само:
— Липсваш ми.
Прочетох го няколко пъти.
Не изпитах удовлетворение.
Само тъга.
Защото и тя ми липсва.
Но ми липсва приятелката, която мислех, че имам, а вече не знам дали този човек още съществува.
Какво бихте направили вие?
