На четиридесет и шест съм, разведена съм и живея на две преки от майка ми. Брат ми Виктор е с три години по-малък и отдавна живее в друг квартал със семейството си.
Последните две години почти всичко около мама минаваше през мен. Не защото е болна или безпомощна, а защото вече е на седемдесет и две и някои неща просто ѝ тежат.
Аз пазарувах по-тежките неща, водех я по институции, смених счупения смесител в кухнята, търсих майстор за терасата. Понякога след работа минавах само за десет минути, за да ѝ сваля пердетата или да преместя някой шкаф.
Виктор идваше рядко.
Но винаги идваше шумно.
Миналата неделя мама събра семейството за рождения си ден. Бяхме в двора пред къщата ѝ — сестра ѝ, две братовчедки, съседите отсреща, Виктор със съпругата си и още няколко близки хора.
Аз пристигнах по-рано.
Подредих столовете, изнесох чиниите, нарязах хляба и сложих допълнителна покривка върху старата маса, защото от едната страна боята вече беше паднала.
Виктор дойде почти час по-късно.
Още от портата започна да раздава мнения.
– Тази ограда трябва да се смени.
После погледна към навеса.
– И това тук е за събаряне.
Мама само каза:
– Седни първо, Вики.
След малко разговорът стигна до ремонта на банята. Мама спомена, че съм намерила майстор и следващата седмица ще дойде да види какво трябва да се направи.
Виктор остави вилицата си.
– Пак ли тя решава?
Всички замълчаха за секунда.
Погледнах го.
– Не решавам. Мама ме помоли да намеря човек.
Той се засмя.
– Ти много обичаш да се правиш на най-загрижената.
Не му отговорих.
Не исках рожденият ден на майка ми да се превръща в семеен скандал.
Но Виктор продължи.
– Когато трябва да се говори за сериозни неща, обаче все няма кой. Само дреболии вършиш и после всички трябва да ти благодарят.
Усетих как лицето ми пламна.
Леля ми сведе очи към чинията си.
Съпругата му го побутна по лакътя, но той махна ръката ѝ.
– Казвам истината. Някой трябва да я каже.
Тогава изрече:
– Винаги си била безполезна дъщеря. Просто сега добре се представяш пред хората.
Пред всички.
След всичко, което бях правила.
Не казах нищо. Станах, взех празната купа от масата и тръгнах към кухнята, защото знаех, че ако остана още десет секунди, ще се разплача.
Мама ме хвана за китката.
– Остави купата.
После се обърна към Виктор.
Говореше спокойно.
– Миналия месец кой ме води три пъти до общината?
Той мълчеше.
– Кой чака майстора четири часа, когато ти каза, че си зает?
Пак нищо.
Мама продължи.
– Кой ми носи дърва през зимата? Кой идва, когато изгори лампа? Кой ми звъни всяка вечер?
Виктор се намръщи.
– Какво общо има това?
Мама отиде до малкия шкаф до вратата и извади кафява папка.
Сложи я пред него.
– Има общо, защото преди месец ти поиска да ти прехвърля половината къща още сега.
Настъпи такава тишина, че чувах как съседското куче драска по оградата.
Не знаех нищо за това.
Виктор пребледня.
– Мамо, това беше личен разговор.
– А унижението на сестра ти не беше лично.
Той бутна стола назад.
Мама не повиши глас.
– Казах ти тогава и ти казвам пак. Докато съм жива и здрава, къщата е моя. Нито ти, нито сестра ти ще я делите предварително.
После посочи към мен.
– Но повече няма да стоя и да слушам как унижаваш човека, който реално е до мен.
Не издържах.
Очите ми се напълниха, но този път не от срам.
Виктор си тръгна десет минути по-късно. Жена му тихо се извини на мама на портата.
Аз останах да прибирам чашите.
Мама дойде до мен и каза само:
– Трябваше да го спра много по-рано.
Отговорих ѝ:
– Достатъчно беше, че го спря днес.
Оттогава Виктор не ми е звънял.
Не знам кога ще го направи и дали изобщо ще се извини.
Но за първи път не чувствам, че аз трябва да оправя отношенията ни само защото сме семейство.
Правилно ли постъпвам, че този път чакам той да направи първата крачка?
