На 62 години съм и от пет години живея сама. Синът ми Виктор е на 37, женен е за Елена и имат собствен дом в другия край на града.
Не съм от свекървите, които звънят по десет пъти на ден.
Обаждам се веднъж седмично. Ако са заети, приключвам разговора. Не ходя без покана и никога не съм държала ключ от дома им.
Затова много се зарадвах, когато Виктор ми позвъни миналата неделя.
— Мамо, ела следобед. Ще дойдат и родителите на Елена.
Купих хубави сладки от една малка пекарна до пазара. Облякох новата си синя риза и тръгнах с автобуса.
Когато пристигнах, майката и бащата на Елена вече бяха там.
Посрещнахме се нормално. Седнахме в двора, защото времето беше приятно.
Елена носеше кафе и сок. Виктор оправяше нещо около барбекюто.
Още в началото забелязах, че снаха ми е студена към мен.
Когато попитах дали да помогна с чиниите, каза:
— Не, благодаря.
След малко станах да прибера празните чаши.
— Остави ги, аз ще ги оправя.
Седнах обратно.
Не исках да се натрапвам.
По едно време Виктор влезе в къщата да вземе нещо. Бащата на Елена го последва.
Останахме трите жени.
Майката на Елена ме попита дали още работя.
— Още една година и мисля да се пенсионирам.
Елена се засмя.
— Майка му няма да се пенсионира никога. Тя не може да стои без работа.
Усмихнах се.
— Свикнала съм сама да се оправям.
Тогава Елена каза:
— Да, особено когато Виктор е наблизо.
Не разбрах веднага.
— Какво искаш да кажеш?
Тя остави чашата си.
— Че му звъниш за всичко.
Погледнах майка ѝ. Жената се направи, че разглежда цветята до оградата.
— Елена, аз почти не му звъня.
— Миналата седмица му звънна за бойлера.
— Защото той познава майстора.
— Преди това за колата.
— Попитах го къде сменя гумите.
Тя въздъхна.
— Точно за това говоря.
В този момент Виктор се върна.
Попитах го направо:
— Преча ли ти с нещо?
Той се стъписа.
— Какво?
Елена веднага каза:
— Просто обяснявам на майка ти, че вече имаш свое семейство.
И тогава дойдоха най-болезнените думи.
— Не е нормално постоянно да разчиташ на женен мъж.
На женен мъж.
Не на сина ми.
На женен мъж.
Пред собствената ѝ майка. Пред Виктор.
Чаках синът ми да каже нещо.
Той само прокара ръка през косата си.
— Елена, стига сега.
— Какво стига? Някой трябва да го каже.
Станах.
Взех чантата си от стола.
Виктор ме хвана леко за лакътя.
— Мамо, къде тръгна?
— Вкъщи.
— Не обръщай внимание.
Погледнах го.
— Точно това правя от доста време.
Елена стоеше до масата със скръстени ръце.
Тогава майка ѝ изведнъж каза:
— Елена, това беше грозно.
Всички замълчахме.
Снаха ми я погледна изненадано.
— Мамо?
— Ти ми звъниш всеки ден. Баща ти идва два пъти седмично да ви помага. Миналия месец три дни гледах къщата ви, докато бяхте извън града.
Елена почервеня.
Майка ѝ продължи:
— Ако Виктор ми говореше така, както ти говориш на неговата майка, нямаше да ти хареса.
Не изпитах никакво удоволствие.
Стана ми още по-тъжно, че чужд човек трябваше да ме защити пред собствения ми син.
Виктор тръгна след мен до портата.
— Мамо, почакай.
Спрях.
— Тя е напрегната напоследък.
— Това не е оправдание.
Той сведе очи.
— Знам.
— Не, Вики. Ако знаеше, щеше да го кажеш там.
Прибрах се с автобуса. Сладките, които бях занесла, останаха на тяхната маса.
На следващия ден Виктор дойде у дома.
Не беше дошъл да поправя нищо.
Седна в кухнята и каза:
— Съжалявам, че замълчах.
Казах му, че приемам извинението му, но известно време няма да ходя у тях.
Не наказвам никого.
Просто не искам да бъда гост на място, където трябва да доказвам, че имам право да нарека собствения си син, когато имам нужда от него.
Правилно ли постъпих или трябваше да остана и да преглътна обидата?
