На 37 години съм и съм омъжена за Петър от девет години. Живеем в апартамент, който беше празен и почти необитаем, когато се нанесохме.
Апартаментът е на родителите му.
Никога не съм крила това.
Когато започнахме живота си там, кухнята беше с шкафове от деветдесетте, едната врата не се затваряше, а по стените още стояха старите тапети.
С Петър го оправяхме постепенно.
Не сме богати. Аз работя в малка туристическа фирма, той е техник.
Един месец купувахме пералня. След няколко месеца сменихме дограмата. После боядисахме.
Много неща направихме сами.
Свекърва ми Стефка винаги казваше:
— Направете си го уютно. Вие ще живеете там.
И аз го приех точно така.
Не съм искала документ за собственост. Не съм претендирала, че жилището е мое.
Просто го чувствах като наш дом.
Преди две седмици поканихме роднини за рождения ден на Петър.
Подредих всичко още сутринта. Изпекох пилешко, направих салата, извадих допълнителните столове от килера.
Стефка пристигна по-рано.
Още от вратата започна да оглежда.
— Пак си преместила шкафа.
— Да, така има повече място.
Тя прокара пръст по рафта.
— Е, вие си знаете.
Това вие си знаете го казва винаги, когато всъщност иска да каже обратното.
Не обърнах внимание.
Гостите дойдоха и вечерта вървеше нормално.
В един момент братовчедката на Петър похвали кухнята.
— Много хубаво сте го направили. Изобщо не прилича на стария апартамент.
Усмихнах се.
— Малко по малко. Още има какво да оправяме.
Тогава Стефка се засмя.
— Какво ще оправя тя? Ако не бяхме ние, още щеше да живее под наем.
Стана тихо.
Помислих, че просто се е изразила лошо.
Но тя продължи.
— Хубаво е човек да помни чий покрив има над главата си.
Петър я погледна.
— Мамо, стига.
— Какво стига? Нещо невярно ли казвам?
Няколко души наведоха очи към чиниите си.
Аз стоях до кухненския плот с кърпа в ръка.
Стефка ме погледна и каза:
— Понякога я гледам как се разпорежда тук и направо забравям, че апартаментът е наш.
Това вече ме удари.
Не заради собствеността.
Знаех чий е апартаментът.
Болеше ме начинът, по който го каза пред всички, сякаш девет години съм била някаква натрапница, която трябва периодично да бъде поставяна на мястото си.
— Никога не съм казвала, че апартаментът е мой — отговорих.
— Е, добре е да го знаеш.
Петър стана.
— Мамо, достатъчно.
Тя махна с ръка.
— Само се шегувам. Сега всички станахте много чувствителни.
Не направих скандал.
Продължих да прибирам празните чинии.
След около час гостите започнаха да си тръгват.
Когато останахме сами, Петър затвори вратата и каза:
— Съжалявам.
Аз го попитах нещо, което никога преди не бях питала.
— Майка ти смята ли някой ден да ни поиска апартамента?
Той замълча.
Това мълчание ми беше достатъчно.
Накрая призна, че преди месец родителите му говорили дали да не дадат жилището на по-малкия му брат, защото той щял да се жени.
Почувствах как стомахът ми се сви.
— А ти защо не ми каза?
— Не исках да те тревожа, преди да има решение.
Погледнах новите шкафове.
Пердетата, които сама скъсих.
Малката драскотина до ключа за лампата.
Всички онези дребни неща, които девет години наричах дом.
На следващата сутрин извадих една тетрадка и започнах да смятам.
Не какво сме дали за ремонта.
Колко можем да отделяме всеки месец, за да се изнесем.
Петър ме гледаше от другата страна на масата.
— Не е нужно да бързаме.
— За мен е нужно.
Не искам апартамента на родителите му.
Не искам и благодарности за това, което сме направили.
Искам само никой повече да не може пред гости да ми напомня, че може да извади дома изпод краката ми, ако реши.
Петър се съгласи.
Търсим малко жилище под наем.
Ще бъде по-тясно. Вероятно ще трябва да се лишим от някои неща.
Но когато затворя вратата вечер, поне ще знам, че съм там като човек, който плаща за своя дом, а не като гост, който трябва постоянно да бъде благодарен.
Свекърва ми вече разбра и сега твърди, че съм я разбрала погрешно и нарочно настройвам Петър срещу семейството му.
Аз обаче този път няма да споря.
Само ще си събера нещата.
Правилно ли постъпвам, или трябваше да преглътна думите ѝ и да останем?
