Познаваме се от 22 години. Запознахме се още в първата ми работа, когато и двете бяхме млади, притеснени и брояхме дните до заплата.
Сега аз съм на 47, а тя на 46.
Минахме през сватби, разводи, смени на работа, ремонти и безброй кафета след тежки дни.
Когато се разведох преди седем години, тя беше човекът, който идваше у нас вечер с баничка от кварталната фурна и сядаше в кухнята ми.
Не ми даваше съвети.
Просто стоеше.
Затова, когато преди две години започна да се отдалечава, първо реших, че си въобразявам.
Беше започнала нова работа и там се сближи с две колежки.
Радвах се за нея.
Постепенно обаче нашите срещи изчезнаха.
Пишех ѝ:
— Кафе в събота?
Отговорът почти винаги беше:
— Ще видя и ще ти кажа.
Не казваше.
После виждах снимки от ресторант, разходка или някакво събиране с новите ѝ приятелки.
Не съм човек, който смята, че приятелите му принадлежат.
Но започнах да забелязвам нещо друго.
За хубавите моменти нямаше време за мен.
За проблемите винаги имаше.
Телефонът ми звънеше в десет вечерта.
— Може ли да поговорим?
И говорехме.
Понякога по час.
Изслушвах я за работата, за мъжа ѝ, за свекърва ѝ, за сметките, за колежките.
След това минаваха две седмици, в които едва отговаряше на съобщенията ми.
Веднъж имах много тежък ден в офиса. Бях допуснала грешка в един документ и началникът ми ме беше смъмрил пред колегите.
Не беше трагедия.
Просто имах нужда да чуя познат глас.
Позвъних ѝ.
Не вдигна.
Написах:
— Когато можеш, обади ми се. Имам нужда да поговоря.
Видя съобщението.
Не ми се обади.
Същата вечер случайно видях публикация на обща позната.
Бяха четирите на вечеря.
Седяха около маса и се смееха.
Затворих телефона.
На следващата сутрин приятелката ми ми написа:
— Извинявай, вчера беше лудница. Всичко наред ли е?
Отговорих само:
— Да.
Тогава още не исках да призная колко ме беше заболяло.
След месец тя имаше рожден ден.
Всяка година аз организирах нещо малко за нея. Торта, подарък, понякога вечеря.
Тази година чаках да ми каже какви са плановете.
Два дни преди рождения ден я попитах.
— Ще празнуваш ли?
Тя отговори:
— Нищо специално. Само вкъщи.
Купих ѝ шал, който бяхме гледали заедно.
На самия ден ѝ звъннах сутринта и я поздравих.
Вечерта отново видях снимки.
Беше празнувала в заведение.
Имаше поне десет души.
Не бях поканена.
Най-болезненото беше, че на следващия ден ми се обади все едно нищо не е станало.
— Много съм ядосана. Представяш ли си какво направи едната ми колежка вчера?
Стоях до мивката и миех една чаша.
Водата течеше, а тя говореше.
Изведнъж я прекъснах.
— Защо ми каза, че няма да празнуваш?
Замълча.
— Стана в последния момент.
— И десет души успяхте да съберете в последния момент?
Пак тишина.
После каза:
— Не исках да се обидиш.
Това изречение ме остави без думи.
— Затова ме излъга?
Тя въздъхна.
— Моля те, не прави драма от един рожден ден.
Затворих крана.
— Не е заради рождения ден.
За първи път ѝ казах всичко.
Че от две години ме търси само когато има проблем.
Че когато аз имам нужда от нея, я няма.
Че не ме боли от новите ѝ приятелки.
Боли ме от това, че за нея съм останала човекът за лошите дни.
Тя се засегна.
Каза, че приятелството не се измервало с покани и телефонни разговори.
Съгласих се.
— Точно затова спирам да го измервам. Просто вече виждам какво е станало.
Не се скарахме.
Това беше най-странното.
След разговора започнахме да си пишем все по-рядко.
Шалът остана в шкафа ми с етикета.
Три месеца по-късно телефонът ми звънна късно вечерта.
Беше тя.
Погледнах екрана и знаех защо се обажда.
Вдигнах.
Имаше проблем в работата и беше разстроена.
Изслушах я десетина минути.
После казах:
— Съжалявам, но утре ставам рано. Трябва да приключвам.
Тя явно се изненада.
Преди бих останала на телефона до полунощ.
На следващия ден не се почувствах виновна.
Почувствах се спокойна.
Преди седмица се срещнахме случайно пред един супермаркет.
Говорихме пет минути.
Попитахме се за работата, за родителите, за обичайните неща.
Когато тръгвахме, тя каза:
— Липсват ми нашите кафета.
Усмихнах се.
И на мен ми липсват.
Но човекът, с когото ги пиех, също ми липсва.
Не я мразя и не искам да изтрия 22 години приятелство.
Просто вече не искам да стоя на резервната скамейка в живота на човек, за когото аз винаги съм пазила място до себе си.
Вие как мислите?
