Не живея при него. Не му искам пари. Имам си малък апартамент, пенсия и още работя по няколко часа в квартална шивашка работилница.
Синът ми Петър е на 34. Женен е за Ирина от пет години.
Винаги съм се старала да не бъда от онези майки, които звънят по десет пъти и се месят във всичко.
Понякога минавам в неделя. Нося супа, баница или нещо от пазара и никога не оставам, ако виждам, че имат планове.
Последните месеци Петър започна често да ми звъни.
— Мамо, можеш ли да вземеш едни документи вместо мен?
После:
— Мамо, ще чакаш ли майстора в апартамента?
После трябваше да занеса резервния ключ на Ирина в офиса ѝ, защото го беше забравила.
Правех го.
Не защото нямам работа.
Просто когато детето ти каже, че има нужда от теб, трудно казваш не.
Преди три седмици Петър ми се обади в петък вечер.
Каза, че в събота чакат гости и ме помоли да направя онази моя баница със сирене.
Станах рано.
Отидох до пазара, купих сирене и кори и към обяд баницата беше готова. Завих тавата с чиста кърпа и я занесох.
Ирина отвори.
— О, добре че дойде. Може ли да ми помогнеш и със салатите?
Останах.
Нарязах домати, настъргах моркови, измих купчината чаши в мивката.
После Ирина реши, че трябва да отиде до магазина.
— Само наглеждай фурната.
Петър беше в другата стая и местеше мебели.
Към пет започнаха да идват приятелите им.
Аз вече си обличах палтото.
Тогава Петър каза:
— Мамо, остани малко, щом си тук.
Останах.
Седнах в края на дивана с чаша вода.
Не познавах почти никого.
По едно време две жени започнаха да говорят за родителите си. Едната се оплакваше, че майка ѝ постоянно я търси.
Ирина се засмя.
— Всички майки са такива.
Петър също се усмихна.
После един негов приятел го попита:
— А твоята майка как е? Още ли работи?
Петър погледна към мен.
— Работи малко. Ама напоследък все повече трябва да се занимавам с нея.
Първо реших, че не съм разбрала.
Приятелят му каза:
— Е, нормално. Родителите остаряват.
Петър въздъхна.
— Да. Просто понякога става тежко.
Никой не знаеше, че същата сутрин бях станала в седем заради неговата баница.
Че предната седмица бях чакала два часа неговия майстор.
Че два дни по-рано бях ходила до другия край на града за документите му.
Погледнах Ирина.
Тя продължаваше да яде от салатата, която аз бях нарязала.
Не казах нищо.
Станах.
— Аз ще тръгвам.
Петър ме погледна изненадано.
— Защо толкова рано?
— Уморих се.
Той ме изпрати до входната врата.
— Всичко наред ли е?
— Да.
Не исках да правя сцена пред гостите му.
Прибрах се пеша.
Навън беше студено и през цялото време стисках дръжките на празната си платнена чанта.
На следващия ден Петър ми се обади.
— Мамо, можеш ли утре да чакаш един куриер у нас?
Погледнах календара на хладилника.
Имах свободен следобед.
— Не мога.
Настъпи тишина.
— Защо?
— Имам работа.
Всъщност нямах.
За първи път просто избрах да не бъда свободна за него.
След няколко дни Ирина ми писа дали мога да ѝ занеса едно палто на химическо чистене, защото било близо до работата ми.
Отговорих:
— Няма да успея.
Вечерта Петър ми звънна.
— Мамо, какво става с теб?
Тогава му казах.
Спокойно.
Разказах му какво съм чула пред гостите.
Той веднага започна да обяснява.
— Не съм имал това предвид.
— Какво си имал предвид?
Замълча.
После каза:
— Просто се изразих неправилно.
Попитах го кога точно съм му станала тежест.
Той нямаше отговор.
Накрая промълви:
— Ти си ми майка. Нормално е да си помагаме.
Точно това изречение ми даде отговора.
— Да, Петре. Да си помагаме. Не аз постоянно да помагам на теб, а ти пред хората да разказваш обратното.
Оттогава минаха две седмици.
Не сме се скарали.
Говорим по телефона.
Но вече, когато ме помоли за нещо, първо се питам дали наистина искам да го направя.
Вчера след работа си купих кафе и седнах сама на една пейка за двайсет минути.
Преди щях да използвам това време да свърша нечия чужда задача.
Не искам синът ми да ми бъде длъжен.
И не искам благодарности за всяка баница или услуга.
Но отказвам да бъда удобна, когато съм нужна, и тежест, когато някой трябва да изглежда самостоятелен пред приятелите си.
Вие как мислите?
