На 44 години съм и с Деси се познаваме още от гимназията. Бяхме от онези приятелки, които могат да не се чуят три дни, а после да говорят два часа по телефона.
Преди две години Деси отвори малко студио за красота.
В началото ѝ беше трудно. Нямаше възможност да наеме човек за всичко и често ме молеше за помощ.
Аз работя като касиер в супермаркет на смени.
Когато бях свободна, отивах при нея.
Помагах да подреди шкафовете, носех консумативи, миех чашите след клиентите. Понякога вечер минавах с прахосмукачката, защото тя беше изморена.
Никога не съм искала пари.
Деси беше приятелката ми.
Преди месец ми се обади.
— В събота правя малко събиране в студиото. Ще дойдат няколко важни клиентки. Можеш ли да дойдеш по-рано?
Попитах какво трябва да направя.
— Само да ми помогнеш малко.
Отидох в два следобед.
Тя ми подаде торба с препарати още на вратата.
— Само мини пода и банята, че не успях.
Не ми стана приятно, но си замълчах.
Изчистих.
После подредих чашите, изхвърлих боклука и избърсах огледалата.
Към пет започнаха да идват гостите.
Аз бях донесла нормални дрехи и се преоблякох в малката стаичка отзад.
Когато излязох, Деси ме погледна.
— Ти ще оставаш ли?
Засмях се, защото реших, че се шегува.
— Нали ме покани?
— Да, да. Просто питам.
След малко пристигна жена, която очевидно познаваше добре. Беше с още две приятелки.
Деси ги посрещна усмихната.
Аз стоях до плота.
Едната жена ме погледна и попита:
— А това твоя колежка ли е?
Деси дори не се замисли.
— Не, тя ми помага с чистенето.
Замръзнах.
Жената кимна и продължи разговора.
Аз гледах Деси.
Чаках да каже поне:
— И ми е най-добрата приятелка.
Не го каза.
След десетина минути друга гостенка остави празната си чаша до мен.
— Може ли да я вземете?
Погледнах чашата.
После нея.
Деси беше на два метра от нас и чу всичко.
Не каза нищо.
Взех чашата.
Не защото жената беше виновна. Тя просто вярваше на това, което ѝ бяха казали.
Отидох отзад, оставих чашата в мивката и си взех чантата.
Деси ме настигна до входа.
— Къде тръгна?
— Вкъщи.
— Сега ли? Ще ми трябва помощ после.
Тогава я попитах:
— Деси, срам ли те е да кажеш, че съм ти приятелка?
Тя се намръщи.
— Какви ги говориш?
— Каза, че ти чистя.
— Ами ти наистина ми помагаш с чистенето.
Стояхме една срещу друга.
От студиото се чуваше смях.
— Работя на каса и затова ли не искаш тези жени да знаят, че сме приятелки?
Лицето ѝ се промени.
— Не прави драма. Просто тези хора са ми важни за бизнеса.
Това беше достатъчно.
Излязох.
На следващия ден тя не ми се обади.
Аз също.
След седмица телефонът ми звънна.
Деси.
Вдигнах.
— Можеш ли довечера да минеш? Жената, която чисти, е в отпуск, а утре имам клиенти от сутринта.
За момент останах без думи.
След всичко дори не ми се обаждаше да се извини.
Обаждаше се да чистя.
— Не мога.
— Ще ти отнеме час.
— Не става дума за часа.
Тя въздъхна.
— Значи ще развалиш двадесет години приятелство заради една глупост?
Точно тогава разбрах нещо.
Не аз бях решила, че приятелството ни струва по-малко от впечатлението пред няколко клиентки.
Затворих спокойно.
Преди два дни я срещнах случайно пред магазина.
Поздравих я.
Тя ме погледна и каза:
— Много си станала горда.
Не спорих.
Прибрах се, свалих служебната си жилетка и я сложих на стола, както правя всяка вечер.
Не се срамувам от работата си.
Не се срамувам и че съм чистила пода на приятелката си, когато е имала нужда.
Срамно щеше да бъде единствено да продължа да наричам приятел човек, който ме познава от двайсет години, но пред други предпочита да се преструва, че съм просто жената, която му чисти.
Правилно ли постъпих, че прекратих това приятелство?
