Не знаех как да реагирам. Стоях пред огледалото в коридора ѝ, с палтото още на гърба си, и гледах жената, която бях отгледала сама.
На 56 години съм. Казвам се Стефка и от 28 години работя като шивачка. Живея в малък град близо до Пловдив, в двустаен апартамент, който изплащах почти до пенсия.
Дъщеря ми Елена е на 32. От пет години живее в София, работи в голяма фирма и наскоро се сгоди за мъж на име Борис.
Гордея се с нея. Винаги съм се гордяла.
Когато беше малка, баща ѝ си тръгна. Не се карахме пред нея, не говорех лошо за него. Просто останахме двете.
Работех през деня в цеха, а вечер приемах поръчки вкъщи. Шиех пердета, скъсявах панталони и поправях ципове, докато Елена пишеше домашните си на кухненската маса.
Понякога заспиваше до машината. Тогава я завивах с едно одеяло и продължавах да работя.
Никога не съм ѝ разказвала колко трудно ми е било.
Преди месец Елена ми се обади.
— Мамо, в събота ще дойдеш в София. Ще се запознаеш с родителите на Борис.
Зарадвах се толкова много, че още на следващия ден отидох на фризьор.
Купих си нова блуза, тъмносиня, с малки копчета. Не беше скъпа, но ми стоеше хубаво.
В събота станах в пет. Приготвих домашна баница, сложих я в кутия и хванах автобуса за София.
Елена ме посрещна пред блока.
Прегърна ме набързо, после огледа торбата ми.
— Мамо, защо носиш баница? Поръчала съм храна.
— Помислих, че ще им е приятно да опитат нещо домашно.
Тя въздъхна.
Качихме се в апартамента. Беше много хубав, с големи прозорци и светъл под.
Докато си събувах обувките, Елена затвори вратата на коридора.
— Мамо, трябва да те помоля за нещо.
Погледнах я.
— Кажи, детето ми.
Тя започна да си върти годежния пръстен.
— Родителите на Борис са доста заможни. Майка му е университетски преподавател, баща му има собствена фирма.
— Добре — казах. — Радвам се.
Елена преглътна.
— Казала съм им, че майка ми е починала, когато съм била малка.
Не разбрах веднага.
— Какво си им казала?
Тя наведе глава.
— Не знаех как да обясня, че си шивачка и че съм израснала без баща. После стана неудобно да поправя историята.
Усетих как коленете ми омекват.
— Елена, аз съм жива.
— Знам, мамо. Затова те моля днес да кажеш, че си ми леля. Само докато мине вечерята.
Гледах я и не можех да повярвам.
Бях пътувала три часа, за да се запозная с бъдещото ѝ семейство, а тя ме молеше да се отрека от собственото си майчинство.
— Срам ли те е от мен?
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Не е така. Просто не искам да започнат да ме разпитват.
В този момент звънецът иззвъня.
Елена избърса лицето си и отвори.
Влязоха Борис и родителите му. Майка му, госпожа Антоанета, беше елегантна жена с къса сива коса. Подаде ми ръка и се усмихна.
— Вие сигурно сте лелята на Елена?
Погледнах дъщеря си.
Тя стоеше до Борис и стискаше ръката му.
— Не — отговорих тихо. — Аз съм майка ѝ.
Настъпи тишина.
Елена пребледня.
Госпожа Антоанета ме погледна изненадано.
— Но ние мислехме, че…
— Знам какво сте мислели. Дъщеря ми явно се е притеснявала да ви каже истината.
Борис се обърна към Елена.
— Ти ми каза, че майка ти я няма от години.
Елена започна да плаче.
Аз оставих кутията с баницата на кухненския плот.
— Извинете ме. Не исках да ви поставям в неудобно положение.
Взех си палтото.
Госпожа Антоанета ме настигна до вратата.
— Госпожо, моля ви, останете. Вие не сте направили нищо лошо.
Тези думи едва не ме разплакаха.
Но не можех да остана.
Излязох от блока и тръгнах към спирката. Бях забравила чадъра си, а навън ръмеше.
Седнах под навеса и за първи път от много години се почувствах напълно сама.
Не ме болеше, че дъщеря ми има по-хубав живот от моя. За това бях работила.
Болеше ме, че се срамува от човека, който ѝ е помогнал да стигне дотам.
На следващия ден Елена ми се обади.
Не вдигнах веднага.
Когато най-после разговаряхме, тя ми каза, че Борис е много разочарован от лъжата ѝ.
После започна да ме обвинява.
— Ако беше изчакала само една вечер, всичко щеше да е наред.
Попитах я дали наистина смята, че проблемът е в мен.
Тя замълча.
След няколко дни получих съобщение от госпожа Антоанета. Елена ѝ беше дала номера ми.
Благодари ми за баницата и ме покани на кафе, когато отново отида в София.
Написа ми, че няма нищо срамно в това човек да изкарва прехраната си с честен труд.
Прочетох съобщението няколко пъти.
После отворих стария шкаф, в който пазя снимките на Елена.
На една от тях е на седем години. Стои до шевната ми машина, с две различни чорапчета, и държи роклята, която ѝ бях ушила за първия учебен ден.
Помня колко щастлива беше тогава.
Не знам кога точно е започнала да се срамува от живота ни.
Още обичам дъщеря си. Ще я обичам винаги.
Но няма да се представям за нейна леля, само защото професията ми не звучи достатъчно престижно.
Цял живот съм била нейна майка. Не заслужавам да бъда скривана като някаква неудобна тайна.
Какво бихте направили вие?
