Беше на откриването на новия му магазин. Стоях пред входа с една торбичка в ръка, когато го чух да произнася тези думи.
На 62 години съм. Казвам се Иван и цял живот съм работил като автобусен шофьор. Съпругата ми е пенсионерка, а синът ни Николай е на 35 години.
Николай винаги е бил амбициозен. Завърши университет, смени няколко работи и накрая реши да започне собствен бизнес.
Гордеех се с него.
Когато беше студент, карах допълнителни смени, за да му изпращам пари. Понякога се прибирах толкова уморен, че заспивах на кухненския стол.
Никога не съм му го натяквал.
Миналата година Николай ми каза, че иска да отвори магазин за мебели. Беше намерил помещение, но му трябваха още средства за оборудването.
С майка му имахме спестявания за ремонт на апартамента.
Дадохме му част от тях.
— Ще ви ги върна, татко — обеща той.
Казах му да не бърза. Исках първо да стъпи на краката си.
В деня на откриването облякох най-хубавата си риза. Жена ми я изглади два пъти, защото все намираше някоя гънка.
Тя не можа да дойде заради предварително уговорен ангажимент.
Аз тръгнах сам.
Бях купил малка саксия с дръвче за магазина. Продавачката ми каза, че носи късмет. Не вярвам много на такива неща, но ми се стори подходящ подарък.
Когато пристигнах, пред магазина имаше няколко скъпи коли.
Николай стоеше до входа с тъмносин костюм. До него бяха съдружникът му, няколко клиенти и хора, които не познавах.
Усмихнах се и тръгнах към него.
— Честито, сине!
Той погледна първо мен, после хората около себе си.
Усмивката му изчезна.
Хвана ме леко за лакътя и ме отведе настрани.
— Татко, защо си дошъл толкова рано?
— Нали каза в единайсет?
Той въздъхна.
— Да, но тук има важни хора. Моля те, не започвай да разказваш, че си ми баща.
Помислих, че не съм го чул правилно.
— Какво?
— Просто стой по-настрани. После ще говорим.
Погледнах ризата си. Беше чиста, изгладена. Обувките ми бяха старички, но ги бях лъснал сутринта.
— Срам ли те е от мен, Николай?
Той се огледа.
— Татко, не прави сцени. Тук всички са бизнесмени.
Не успях да отговоря.
В този момент се приближи мъж с побеляла коса.
— Ники, кой е господинът?
Синът ми се поколеба.
— Това е Иван. Помагаше ни с някои неща около магазина.
Мъжът ми подаде ръка.
— Приятно ми е. Аз съм бащата на съдружника му.
Стиснах ръката му.
Не казах нищо.
Оставих саксията до стената и влязох вътре. Имаше музика, хората разглеждаха мебелите, някой снимаше с телефон.
Стоях до един шкаф и гледах как синът ми разговаря с гостите.
След малко го чух да разказва как е започнал всичко сам, без чужда помощ.
Не знам защо точно тези думи ме заболяха най-много.
Тръгнах към изхода.
Тогава възрастният мъж, с когото се бях запознал, ме настигна.
— Господин Иван, извинете. Вие всъщност сте бащата на Николай, нали?
Обърнах се изненадан.
— Да.
Той се усмихна тъжно.
— Познах ви от снимката на бюрото му. Виждал съм я, когато идвахме да подготвяме магазина.
После добави:
— Синът ви веднъж ми разказа как сте работили извънредно, за да го изучите. Каза, че без вас нямало да стигне дотук.
Усетих как очите ми се напълниха.
Значи е можел да говори за мен. Само не и пред всички.
Мъжът ме покани да остана, но отказах.
Прибрах се с автобуса. Седях до прозореца и стисках празната торбичка от саксията.
Вкъщи жена ми ме попита как е минало.
Казах ѝ истината.
Тя остави чашата си на плота и дълго мълча.
Вечерта Николай се обади.
— Татко, защо си тръгна така? Изложи ме пред съдружника ми.
За първи път не побързах да го успокоя.
— Не съм те изложил, сине. Просто си тръгнах, когато разбрах, че присъствието ми те притеснява.
Той каза, че преувеличавам.
Не спорих.
На следващия ден ми изпрати съобщение, че бил под голямо напрежение и не искал да ме обиди.
Отговорих му, че винаги ще остана негов баща, но повече няма да се представям за случаен човек, за да му е удобно.
Днес минах покрай магазина. Видях саксията през витрината. Беше поставена до касата.
Зарадвах се, че не я е изхвърлил.
Но не влязох.
Не искам синът ми да ми връща всяка стотинка или да ми благодари пред непознати.
Искам само, когато някой го попита кой съм, да не се срамува да каже истината.
Кажете ми, правилно ли постъпих, като си тръгнах, или трябваше да преглътна унижението заради успеха на сина си?
