Бях излязла на двора да прибера прането, когато чух тези думи. Останах с мократа покривка в ръце и не можах да помръдна.
На 62 години съм. Казвам се Райна и от двадесет години живея сама в малка къща край Пловдив.
Синът ми Борис е на 35. Отгледах го сама, след като баща му ни напусна, когато беше на шест.
Работех като шивачка. Понякога вземах поръчки и вкъщи, за да мога да платя уроците му по английски.
Борис завърши университет, намери хубава работа и се премести в София.
Гордеех се с него. Разказвах на съседките как се справя, как са го повишили и как сам си е купил кола.
Преди година ми съобщи, че ще се жени.
Бъдещата ми снаха се казва Виктория. Срещала съм я само два пъти. Беше любезна, но някак притеснена около мен.
Борис ми обясни, че родителите ѝ са заможни хора и държат много на образованието и общественото положение.
Не обърнах внимание.
Преди две седмици синът ми се обади и каза, че ще доведе Виктория и родителите ѝ да разгледат къщата.
Помоли ме да подредя двора.
Станах рано. Измих плочките пред входа, почистих прозорците и купих продукти за домашна баница.
Извадих хубавата покривка, която пазех за празници.
Когато пристигнаха, Борис слезе пръв от колата.
Приближи се и тихо ми каза:
– Мамо, остави ме аз да говоря. Не разказвай много за себе си.
Помислих, че се притеснява от първата среща.
Поздравих гостите и се върнах да прибера останалото пране.
Тогава чух бащата на Виктория да пита чия е къщата.
Борис отговори:
– Моя е. Жената, която видяхте, живее тук и я наглежда.
Бащата попита дали съм наемател.
– Нещо такова – каза синът ми.
Стиснах покривката толкова силно, че водата потече по обувките ми.
Тази къща беше останала от моите родители. Сама бях сменяла дограмата, поправяла покрива и боядисвала оградата.
Борис никога не беше живял тук след университета.
Влязох в кухнята. Ръцете ми трепереха, докато изваждах баницата от фурната.
След малко всички седнаха под асмата.
Изнесох чиниите и ги подредих.
Майката на Виктория ме погледна усмихнато.
– Много хубаво сте приготвили всичко. Борис сигурно ви плаща добре.
Не успях да отговоря.
Борис се засмя.
– Райна си знае работата.
За първи път в живота си чух сина ми да произнася името ми така, сякаш съм чужд човек.
Оставих подноса и се прибрах вътре.
След няколко минути Виктория влезе в кухнята.
– Госпожо Райна, добре ли сте?
Казах ѝ, че съм майката на Борис.
Тя пребледня.
– Но той ми каза, че майка му живее при роднини в друг град.
В този момент разбрах, че лъжата не е започнала днес.
Виктория излезе навън. Чух я да пита Борис защо ме е представил за чужда жена.
Той се опита да я успокои.
Тогава баща ѝ стана от стола.
– Борис, ако се срамуваш от майка си, защо ни доведе в дома ѝ?
Настъпи тишина.
Излязох на прага.
Борис ме погледна ядосано.
– Мамо, трябваше ли да правиш сцени?
Не издържах.
– Не съм направила сцена, сине. Само казах коя съм.
Гостите си тръгнаха скоро след това.
Борис остана и започна да ми обяснява, че съм развалила важен ден за него.
Каза, че родителите на Виктория имали други очаквания и той не искал да ги разочарова.
Попитах го дали някога съм го карала да се срамува от мен.
Не отговори.
После поиска да му дам ключовете от къщата, защото след сватбата двамата с Виктория можело да идват през почивните дни.
Казах му, че ще бъде добре дошъл, когато започне да се държи с мен като със своя майка.
Той си тръгна обиден.
Вчера Виктория ми се обади. Извини се за случилото се и каза, че е отложила сватбата, докато двамата с Борис изяснят някои неща.
Не изпитах радост.
Цяла вечер гледах старата му ученическа снимка, закачена до хладилника.
На нея е с липсващ преден зъб и държи букет, който ми беше набрал от двора.
Днес прибрах снимката в чекмеджето. Не я изхвърлих.
Още обичам сина си. Но не мога да приема, че жената, която го е отгледала, трябва да се представя за прислужница, за да изглежда той по-добре пред чужди хора.
Кажете ми, трябва ли да потърся сина си първа, или този път той трябва да намери пътя обратно към мен?
