Стоях в коридора с изгладената си рокля в ръце и първоначално помислих, че се шегува.
— Моля те, не започвай. Мама покани едни хора и иска всичко да мине спокойно.
Попитах го какво общо имам аз със спокойствието.
Той си оправи яката пред огледалото и каза, че майка му се притеснявала как ще се държа пред гостите.
На 43 години съм. С мъжа ми Петър сме женени от 17 години. Имаме дъщеря на 15, живеем в двустаен апартамент и двамата работим.
Аз съм продавачка в квартален хранителен магазин. Петър е счетоводител в частна фирма.
Никога не съм се срамувала от работата си. Докато не разбрах, че съпругът ми се срамува от нея.
Свекърва ми, госпожа Маринова, както обича да я наричат, е бивша учителка. Винаги е държала на това как изглежда семейството пред другите.
Когато се оженихме, тя ми подари сервиз за кафе и ми каза, че една жена трябва да знае как да посреща образовани хора.
Тогава се засмях. Бях на 26 и мислех, че просто има особен характер.
С годините забележките станаха повече.
На семейни събирания ме поправяше пред всички. Ако споменех нещо от работата, сменяше темата. Ако някой попиташе с какво се занимавам, тя бързаше да обясни, че съм временно в магазина.
Временно работя там вече единадесет години.
Петър винаги казваше да не ѝ обръщам внимание.
За рождения ѝ ден бях купила хубав шал. Избрах го след работа, докато краката ме боляха от стоене. Опаковах го сама, с тъмносиня хартия и панделка.
Бях поръчала и торта от една сладкарница близо до нас. Свекърва ми обича орехова.
Когато Петър ми каза да остана вкъщи, тортата вече беше платена.
— Значи ще отидеш сам? — попитах.
— Само този път. Не го прави на въпрос.
После добави, че майка му била поканила бивши колежки, директорката на училището и някакви семейни приятели.
— Знаеш какви са тези хора.
Не знаех. Но вече разбирах какъв е мъжът ми.
Оставих роклята на закачалката. Извадих шала от подаръчната торбичка и го прибрах в гардероба.
Петър ме попита дали съм обидена.
Казах му, че съм.
Той въздъхна, взе ключовете и излезе.
След около час дъщеря ни се прибра от урок по английски. Видя ме да беля картофи и попита защо още съм вкъщи.
Обясних ѝ, че баща ѝ е отишъл сам.
Тя остави раницата на стола.
— Баба пак ли не те иска?
Тези думи ме накараха да спра.
Попитах я откъде знае.
Оказа се, че предишната неделя била чула баба си да говори с Петър по телефона.
Свекърва ми казала, че не иска пред гостите да обяснява защо синът ѝ се е оженил за жена без висше образование.
Дъщеря ми стоеше срещу мен и ме гледаше притеснено.
— Мамо, аз им казах, че ти работиш повече от всички нас.
Не знаех какво да ѝ отговоря.
Прегърнах я, после се върнах към картофите, защото не исках да ме види разплакана.
Петър се прибра след десет вечерта. Носеше кутия с останала торта.
Остави я на кухненския плот и каза, че празникът минал чудесно.
Попитах го дали някой е забелязал, че ме няма.
— Питаха за теб. Казах, че си на работа.
Беше неделя. Магазинът не работи в неделя.
— Значи си излъгал?
— Какво искаше да кажа?
Погледнах го и му отговорих:
— Истината. Че майка ти не ме иска там и ти си се съгласил.
Той седна и започна да разглежда телефона си.
Каза, че преувеличавам и че не може заради мен да се кара с майка си на рождения ѝ ден.
Тогава му разказах какво е чула дъщеря ни.
За първи път Петър нямаше готов отговор.
След малко каза:
— Мама е от друго поколение.
Тази реплика ме нарани повече от всичко останало.
На следващата сутрин станах в пет и половина. Направих кафе, приготвих закуска на дъщеря ни и отидох на работа.
В магазина една възрастна жена изпусна торбата си с покупки. Помогнах ѝ да събере продуктите, а тя ме хвана за ръката и ми благодари.
Познавам я от години. Всеки вторник купува едно и също кисело мляко и половин хляб.
Тогава се сетих колко пъти съм се прибирала изтощена, колко пъти съм плащала сметки, докато Петър е чакал заплата, и колко вечери съм стояла до дъщеря ни с учебниците.
И въпреки това се бях почувствала недостойна да седна на една празнична маса.
Вечерта Петър ми предложи следващата неделя да отидем при майка му, за да се помирим.
Отказах.
Казах му, че няма да ходя там, докато тя не разбере защо ме е обидила. И че повече няма да позволя да ме представя за човек, който трябва да бъде скрит.
Петър се ядоса. Каза, че поставям условия.
Може би е прав.
Но след седемнадесет години брак за първи път поставих условие и на него.
Не искам да избира между мен и майка си. Искам само, когато някой ме унижава, съпругът ми да не стои до този човек и да се съгласява.
Оттогава спим в различни стаи. Говорим за сметки, покупки и училището на дъщеря ни, но не и за случилото се.
Вчера Петър остави шала за майка си върху кухненския стол. Попита дали да ѝ го занесе.
Казах му да го остави.
Не защото искам да я накажа.
А защото още не мога да приема, че бях достатъчно добра да се грижа за семейството им седемнадесет години, но не и да присъствам на един рожден ден.
Какво бихте направили вие?
