На 54 години съм и от девет години живея сама в стар блок в Русе. Работя като продавачка в квартална бакалия. Не съм богата, но си плащам сметките навреме и никога не съм имала проблеми със съседите.
Поне така си мислех.
Преди няколко месеца на общо събрание решихме да събираме допълнително пари за ремонт на входната врата. Старата не се затваряше добре и зимата постоянно духаше по стълбището.
Домоуправителят ни, господин Стоянов, ме помоли да помагам със събирането на вноските, защото той често пътуваше.
Съгласих се.
Всяка вечер след работа обикалях апартаментите с една синя тетрадка. Записвах кой е платил и предавах парите на Стоянов срещу подпис.
Понякога хората ми отваряха по домашни чехли, друг път ме караха да чакам на площадката.
Не се оплаквах. Исках просто най-после да оправим вратата.
Една сряда се прибрах и намерих бележка, залепена до асансьора.
Пишеше, че има липсващи пари от събраните вноски и ще се проведе извънредно събрание.
Стомахът ми се сви.
Обадих се на Стоянов.
– Какви липсващи пари?
Той въздъхна.
– Ще говорим на събранието. Не се притеснявай предварително.
В петък вечерта почти всички съседи се събраха във входа. Някои стояха прави, други бяха донесли столове от апартаментите си.
Стоянов държеше папка с документи.
– От събраните средства липсват 680 лева – обяви той.
После погледна към мен.
– Парите минаваха през госпожа Николова, затова тя трябва да обясни разликата.
Усетих как лицето ми пламна.
– Всичко съм ви предала. Имам подписите ви в тетрадката.
Съседката от третия етаж, госпожа Петрова, веднага се намеси.
– Ами то човек никога не знае. Всички имаме нужда от пари.
Някой зад мен промърмори, че напоследък всичко било скъпо.
Стоянов не каза нищо.
Извадих тетрадката от чантата си. Ръцете ми трепереха, докато прелиствах страниците.
– Ето. На всяка сума има дата и подпис.
Стоянов погледна документите, но не ги взе.
– Подписите не доказват какво точно си ми дала.
Тогава съседът от първия етаж каза:
– Ако няма какво да криеш, защо се притесняваш толкова?
Не можах да повярвам, че го чувам.
Девет години поздравявах тези хора. Носех покупки на възрастната жена от четвъртия етаж. Поливах цветята на съседите, когато заминаваха.
А сега стоях пред тях като крадла.
Прибрах тетрадката и казах, че няма да поема вина за пари, които съм предала.
Качих се вкъщи с асансьора, защото краката ми трепереха.
На следващата сутрин извадих всички бележки и започнах да проверявам сумите.
Тогава забелязах нещо.
При последното предаване Стоянов беше подписал, че е получил 680 лева. Но в неговия отчет тази сума изобщо не фигурираше.
Снимах страницата и му я изпратих.
Той не отговори.
След два часа на вратата ми се почука.
Беше дъщеря му Мария. Познавах я от години, но рядко идваше в блока.
Стоеше с наведена глава.
– Госпожо Николова, татко ми каза какво е станало.
Поканих я вътре.
Мария седна на стола до прозореца и започна да мачка дръжката на чантата си.
– Татко е дал тези 680 лева на мен. Трябваха ми спешно за наема. Каза, че ще ги върне преди ремонта.
Гледах я и не можех да кажа нищо.
– Не знаех, че ще обвини вас – добави тя.
Попитах я дали е готова да каже истината пред съседите.
Мария кимна.
Същата вечер отново се събрахме във входа.
Този път Мария говори първа.
Разказа всичко.
Стоянов стоеше до пощенските кутии и гледаше пода.
Накрая призна, че е взел парите временно и се е уплашил да каже.
Госпожа Петрова промърмори, че станало недоразумение.
Недоразумение.
Така нарече унижението ми пред целия вход.
Никой не ми се извини, освен Мария.
На следващия ден оставих синята тетрадка пред вратата на Стоянов с бележка, че повече няма да събирам пари.
Седмица по-късно той върна сумата и се отказа да бъде домоуправител.
Вчера госпожа Петрова ме спря пред асансьора.
– Е, хайде, забрави вече. Нали всичко се изясни?
Погледнах я и спокойно отговорих:
– За вас се изясни. Аз още помня как ме гледахте.
После се качих вкъщи.
Не искам да се карам с никого. Ще продължа да поздравявам съседите си и да си плащам вноските.
Но повече няма да поемам чужди отговорности само защото искам да помогна.
Най-много ме боли, че човекът, на когото вярвах, предпочете всички да мислят лошо за мен, вместо да признае собствената си постъпка.
А хората, които ме познаваха от години, толкова лесно повярваха.
Правилно ли постъпих, че отказах повече да помагам на входа, или трябваше да простя и да продължа както преди?
