На 58 години съм и от дванайсет години карам такси в Пловдив. Преди това работех в мебелен цех, но го затвориха. Не ми беше лесно да започна отначало, но имах семейство, което трябваше да издържам.
Синът ми Николай е на 32 години. Завърши висше образование, намери хубава работа в голяма фирма и сега живее със съпругата си в нов апартамент.
Гордея се с него. Винаги съм се гордял.
Когато беше студент, карах и нощни смени. Понякога се прибирах в шест сутринта, оставях ключовете на шкафа и заспивах на дивана, защото нямах сили дори да се преоблека.
Жена ми все ми казваше да се пазя.
Но когато Николай се дипломира, си казах, че всичко си е струвало.
Напоследък обаче започнах да усещам, че синът ми избягва да говори за работата ми.
Веднъж бяхме на гости у тях. Един негов приятел попита с какво се занимавам.
Преди да отговоря, Николай каза:
– Баща ми е в транспортния бизнес.
Усмихнах се неловко.
Не го поправих.
После, когато останахме сами, го попитах защо не е казал, че съм таксиметров шофьор.
Той сви рамене.
– Тате, няма нужда всички да знаят подробности.
Тези думи ми останаха в главата.
Миналия четвъртък бях на смяна от сутринта. Валеше ситен дъжд, чистачките скърцаха, а стъклата постоянно се запотяваха.
Около обяд получих поръчка от бизнес сграда близо до центъра.
Спрях пред входа и зачаках.
След малко излязоха трима мъже с ризи и сака. Единият беше Николай.
Видях го веднага.
Усмихнах се и свалих прозореца.
– Ники, здравей, момчето ми!
Той замръзна.
Погледна колегите си, после мен.
– Тате, какво правиш тук?
– Чакам поръчка. Вие ли сте за гарата?
Единият мъж кимна.
– Да, ние сме.
Николай бързо отвори задната врата.
– Хайде, качвайте се.
През целия път говореха за работа. Аз мълчах и гледах пътя.
Когато стигнахме гарата, единият колега се наведе напред.
– Благодаря ви. Между другото, откъде се познавате с Николай?
Преди да успея да отговоря, синът ми каза:
– Познаваме се отдавна. От квартала.
Стиснах волана.
Не знам защо точно тези думи ме заболяха толкова.
Не каза, че съм му баща.
Каза, че сме от квартала.
Колегите му слязоха. Николай остана за момент до отворената врата.
– Тате, моля те, не ме поставяй в неудобни ситуации пред хората от работата.
Погледнах го.
– Неудобно ли ти е, че съм ти баща?
Той въздъхна.
– Не започвай. Просто не всички трябва да знаят всичко.
После затвори вратата.
Седях на паркинга, докато колите зад мен започнаха да свирят.
Прибрах се по-рано.
Жена ми ме попита дали съм добре. Казах, че съм уморен.
Не можех да ѝ разкажа. Знаех колко много обича Николай.
Вечерта телефонът ми звънна.
Беше непознат номер.
Обади се един от мъжете, които бях закарал. Представи се като Стефан.
– Извинете, че ви безпокоя. Намерих номера ви чрез диспечерската фирма. Забравих си служебната папка в колата.
Погледнах задната седалка. Папката беше там.
Уговорихме се да му я занеса.
Когато пристигнах пред офиса, Стефан ме посрещна на входа.
Благодари ми и ме попита:
– Вие сте бащата на Николай, нали?
Не знаех какво да кажа.
Той се усмихна.
– Разбрах по снимката на телефона ви. Видях я, когато ви звънна синът ви по време на пътуването.
На екрана ми още стоеше стара снимка на Николай от дипломирането.
Стефан замълча за момент.
– Знаете ли, моят баща беше шофьор на автобус. Никога не съм се срамувал от него.
Не отговорих.
Само му подадох папката.
На следващия ден Николай ми се обади.
Беше разбрал, че съм върнал документите.
– Стефан ми каза, че си му занесъл папката лично.
– Да.
Настъпи тишина.
После синът ми тихо каза:
– Тате, съжалявам за вчера.
За първи път не побързах да го успокоя.
– Ники, не искам да се гордееш с работата ми. Искам само да не се срамуваш от мен.
Той не отговори веднага.
После каза:
– Знам.
В неделя дойде вкъщи. Донесе любимите ми банички от пекарната до тях.
Седнахме на балкона, както правехме, когато беше малък.
Не говорихме много.
Преди да си тръгне, Николай ме прегърна и каза, че следващата седмица иска да ме запознае с още няколко свои колеги.
Не знам дали наистина е разбрал колко ме заболя.
Но аз няма да се представям за нещо, което не съм.
Цял живот съм работил честно, за да може синът ми да върви с вдигната глава.
Не очаквах един ден точно той да ме накара да сведа моята.
Правилно ли постъпих, че му казах колко ме е наранил, или трябваше да замълча, за да не развалям отношенията ни?
