На 57 години съм и от 32 години работя като автомонтьор. Имам малък сервиз в покрайнините на Русе. Ръцете ми почти винаги са напукани, а под ноктите ми остава черно, колкото и да ги търкам.
Съпругата ми е продавачка в хранителен магазин. Имаме една дъщеря, Елена, на 29 години. От малка беше отличничка. После завърши университет в София и започна работа в голяма фирма.
Гордеех се с нея повече, отколкото мога да обясня.
Когато беше студентка, работех и в събота, за да ѝ изпращам пари. Жена ми пазеше касовите бележки от преводите в едно чекмедже. Никога не сме ѝ казвали колко трудно понякога ни беше.
Преди година Елена се запозна с момче на име Александър. Работи като архитект. Родителите му имат собствен бизнес и живеят в голяма къща край София.
Когато дъщеря ми ни каза, че ще се женят, се разплаках от радост.
Миналата неделя трябваше за първи път да се запознаем с родителите на Александър.
Бях купил нова риза. Жена ми я изглади още в събота вечерта и я закачи на вратата на гардероба.
Сутринта Елена ми се обади.
Говореше странно, сякаш някой стоеше до нея.
– Тате, трябва да те помоля за нещо.
Попитах дали всичко е наред.
– Родителите на Алекс са малко особени. Много държат на положението на хората.
Не разбрах накъде бие.
Тогава каза:
– Може ли да не споменаваш сервиза? Казала съм им, че се занимаваш с автомобили, но по-скоро с управление на бизнес.
Засмях се неловко.
– Е, имам си сервиз. Това си е бизнес.
Тя замълча.
После добави, че било по-добре да се представя като неин чичо, който се грижи за семейния бизнес, защото вече била разказала, че баща ѝ работи в чужбина.
Не можах да кажа нищо.
– Само за тази вечер, тате. Моля те, не ме излагай.
Затворих телефона и останах в кухнята.
Жена ми ме попита защо съм пребледнял.
Разказах ѝ.
Тя остави чашата си до мивката и каза тихо:
– Значи се срамува от нас.
Опитах се да я успокоя, но самият аз не знаех как.
Все пак отидохме.
Къщата беше голяма, с поддържан двор и каменна алея. Александър ни посрещна на входа. Усмихна се и ме нарече господин Иванов.
Елена веднага започна да говори, за да не се налага аз да обяснявам кой съм.
По време на вечерята майката на Александър попита с какво се занимавам.
Преди да отворя уста, дъщеря ми отговори:
– Чичо Иван има автомобилен бизнес.
Погледнах я.
Тя не ме погледна.
После бащата на Александър започна да разказва как някои хора цял живот оставали на едно място, защото нямали достатъчно амбиция.
Елена се засмя учтиво.
Аз седях с ръце върху коленете си. Бях ги търкал с четка почти половин час, преди да тръгнем.
Тогава Александър попита:
– Елена, защо наричаш баща си чичо?
Настъпи тишина.
Дъщеря ми се изчерви.
Оказа се, че Александър знаел всичко. Бил виждал снимки от сервиза и дори искал да дойде да се запознаем по-рано.
– Той ми е разказвал колко се гордее с теб – каза Александър, обръщайки се към мен.
Елена започна да обяснява, че просто се притеснявала как родителите му ще приемат нашето семейство.
Майката на Александър изглеждаше объркана.
А аз вече не можех да стоя там.
Изправих се и казах:
– Казвам се Иван. Баща съм на Елена. Поправям коли от 32 години и никога не съм се срамувал от това.
После благодарих за вечерята.
Жена ми тръгна с мен.
В колата не говорихме. На първия светофар забелязах, че още държа сгънатата салфетка от вечерята в джоба си.
Прибрахме се след полунощ.
На следващия ден Елена ми изпрати съобщение, че съм я унижил пред бъдещото ѝ семейство.
Прочетох го няколко пъти.
После отворих стария шкаф в сервиза. Вътре пазя първата ѝ ученическа рисунка. Нарисувала ме е до син автомобил, а отдолу с криви букви е написала, че татко може да поправи всичко.
Седнах на работния стол и дълго гледах листа.
Следобед Александър ми се обади.
Извини се за случилото се и каза, че иска да дойде в сервиза. Отговорих му, че е добре дошъл.
Но дъщеря ми още не ми се е обадила.
Не искам да развалям сватбата ѝ. Не искам да я карам да избира между мен и бъдещото си семейство.
Искам само, когато застане до мен, да не се чувства неудобно, че съм нейният баща.
Вчера прибрах новата риза обратно в гардероба.
Още не знам дали ще я облека на сватбата.
Как бихте постъпили на мое място – бихте ли отишли на сватбата на дъщеря си след такова унижение?
