Разбрах го чак когато гостите започнаха да си тръгват, а баща ми така и не се появи.
На 54 години съм. Казвам се Димитър и от двайсет и шест години съм женен за Елица. Имаме пораснал син, който вече живее отделно.
Баща ми е на 81 години. Живее сам в малък апартамент на другия край на града.
Не е от приказливите хора. Когато му се обадя, първо ме пита дали съм ял, после дали колата е наред.
Откакто се пенсионира, рядко излиза. Но никога не пропуска рождения ми ден.
Всяка година пристига с автобус, облечен в старото си сако, и носи някакъв дребен подарък.
Миналата година ми донесе отвертка с няколко накрайника.
Каза, че на един мъж винаги му трябва хубав инструмент.
Тази година Елица настоя да организира празненството.
— Ти нищо няма да правиш. Всичко остави на мен.
Съгласих се.
В събота сутринта тя подреждаше столове в двора, а аз носех допълнителната маса от гаража.
Попитах я дали всички са потвърдили.
— Да, спокойно. Всички важни хора ще бъдат тук.
Не обърнах внимание на думите ѝ.
Към шест часа започнаха да пристигат гостите.
Дойдоха приятели, колеги, братовчедите на Елица и дори нейна бивша съученичка, която не бях виждал от години.
Баща ми го нямаше.
Поглеждах към портата при всяко позвъняване.
Когато стана осем, попитах жена си.
— Ели, татко защо закъснява?
Тя продължи да подрежда чиниите.
— Ами аз не го поканих.
Помислих, че не съм чул правилно.
— Как така не си го поканила?
Елица въздъхна.
— Митко, баща ти не се чувства добре сред толкова хора. Само седи и мълчи. Реших да не го притесняваме.
Няколко гости чуха разговора.
Тя добави достатъчно високо:
— Все пак исках да имаме весел празник, а не да се съобразяваме цяла вечер с него.
Почувствах се ужасно.
Не защото баща ми щеше да се обиди.
А защото си представих как седи сам вкъщи, докато аз празнувам с хора, които почти не познавам.
Оставих чашата си с вода и излязох на улицата.
Позвъних му.
Вдигна след третото позвъняване.
— Честит рожден ден, сине. Щях да ти звъня утре, да не ви преча тази вечер.
Гласът му беше съвсем спокоен.
— Тате, защо не дойде?
Настъпи кратка тишина.
— Елица ми каза, че тази година ще празнувате само с приятели. Няма нищо, момчето ми.
Седнах на бордюра.
Тогава той добави:
— Приготвил съм ти нещо. Ще ти го дам, когато минеш.
Попитах го дали е вкъщи.
— Къде другаде да съм?
Върнах се в двора, взех ключовете и казах на Елица, че отивам при баща си.
Тя се ядоса.
— Сега ли намери? Гостите още са тук!
Отговорих само:
— Точно затова отивам.
Когато пристигнах, баща ми отвори с домашните си пантофи и старата жилетка.
На малката масичка до прозореца имаше две парчета домашен кекс.
— Съседката ми донесе. Сядай да хапнем.
После извади от шкафа малка картонена кутия.
Вътре имаше джобен часовник.
Беше часовникът на дядо ми.
— Пазя го от години. Реших, че вече е време да бъде при теб.
Не успях да кажа нищо.
Баща ми ме потупа по рамото.
— Хайде, не се натъжавай. Рожден ден имаш.
Останах при него почти два часа.
Когато се прибрах, гостите си бяха тръгнали.
Елица миеше чиниите.
— Изложи ме пред всички — каза, без да ме погледне.
Оставих кутията с часовника на шкафа.
— А ти ме накара да празнувам без баща си.
Тя замълча.
На следващата сутрин ми каза, че не е искала да ме нарани.
Вярвам ѝ, че не е искала скандал.
Но не мога да разбера как е решила, че човекът, който ме е отгледал, не е достатъчно важен, за да присъства на рождения ми ден.
Вчера отидох отново при баща ми.
Този път без повод.
Занесох му топъл хляб и седнахме на пейката пред блока.
Той ми разказваше за старите си колеги, а аз го слушах.
И си мислех колко рождени дни още ще имам възможност да прекарам с него.
Правилно ли постъпих, като оставих гостите и отидох при баща си, или трябваше да изчакам празненството да приключи?
