На 56 години съм. Живея в същия блок от двайсет и седем години. Познавам почти всички съседи, децата им, дори кучетата, които извеждат сутрин.
От осем години съм касиер на входа.
Не получавам заплата за това. Просто събирам парите за почистване, осветление и дребни ремонти.
Държа всичко в една синя папка. Вътре има разписки, фактури и тетрадка, в която записвам всяка внесена сума.
Миналия месец сменихме осветлението на стълбището.
Майсторът поиска да му платим след приключването на работата. Събрах парите, взех фактурата и я прибрах при останалите документи.
Седмица по-късно съседът от третия етаж, Борис, ме спря пред асансьора.
— Иване, хората говорят, че липсват пари от касата.
Погледнах го учудено.
— Какви пари да липсват?
Той сви рамене.
— Не знам. Само ти казвам.
Борис ми беше приятел от двайсет години.
Заедно ремонтирахме мазетата, помагахме си с колите и почти всяка събота пиехме кафе пред блока.
Очаквах поне той да ме попита какво се е случило.
Но през следващите дни започна да ме избягва.
В петък намерих бележка на таблото до пощенските кутии.
Пишеше, че в неделя ще има извънредно събрание заради нередности в общите средства.
Не беше подписана.
В неделя слязох във входа със синята папка под мишница.
Бяха се събрали около петнайсет души.
Съседката от петия етаж, госпожа Николова, започна първа.
— Иване, всички знаем, че ти държиш парите. Искаме да обясниш защо липсват четиристотин лева.
Отворих папката.
— Нищо не липсва. Ето фактурата за осветлението.
Тя дори не погледна документа.
— Фактури всеки може да намери. Въпросът е дали можем да ти имаме доверие.
Някой зад мен въздъхна.
Друг съсед каза, че отдавна трябвало да сменим касиера.
Стоях до пощенските кутии и усещах как ушите ми горят.
После госпожа Николова произнесе нещо, което още не мога да забравя.
— Човек с такава малка пенсия сигурно трудно устоява на изкушението.
Всички чуха.
Погледнах Борис.
Той стоеше до асансьора и гледаше обувките си.
— Борисе, ти знаеш как водя сметките. Кажи им.
Той не вдигна глава.
— Не искам да се замесвам.
Тези думи ме заболяха повече от обвинението.
Тогава се обади младата съседка от втория етаж, Анелия.
— Може ли първо да видим документите, преди да обвиняваме човека?
Тя работи в счетоводна кантора.
Седна на стъпалото, отвори папката и започна да сравнява разписките.
След няколко минути попита госпожа Николова откъде е взела сумата от четиристотин лева.
Оказа се, че някой бил сравнил наличните пари с тетрадката, без да извади платената фактура.
Анелия показа документа.
— Парите не липсват. Платени са на фирмата за осветлението. Всичко излиза точно.
Настъпи тишина.
Госпожа Николова измърмори, че явно имало недоразумение.
Никой не се извини.
Аз затворих папката.
Ръцете ми трепереха.
— От днес повече няма да бъда касиер.
Няколко души започнаха да ме убеждават да не се обиждам.
Но аз вече бях решил.
Оставих папката на новоизбрания домоуправител срещу подпис и се прибрах.
Вечерта Борис почука на вратата ми.
Държеше две кафета от машината до магазина.
— Иване, не се сърди. Не знаех на кого да вярвам.
Погледнах го.
— Двайсет години ме познаваш. Можеше поне да поискаш да видиш документите.
Той мълчеше.
Не взех кафето.
На следващата сутрин Анелия ми остави бележка в пощенската кутия.
Беше написала, че съжалява за случилото се и че е благодарна за всичките години, през които съм се грижил за входа.
Прибрах бележката в чекмеджето до старите семейни снимки.
Сега слизам по стълбите, без да проверявам дали лампите работят.
Не събирам пари, не звъня на майстори и не напомням на съседите за неплатени такси.
Но когато срещна Борис, още ми е трудно да го погледна.
Не ме боли, че някой е заподозрял грешка в сметките.
Боли ме, че хората, на които съм помагал толкова години, предпочетоха да ме унижат, преди да проверят истината.
А приятелят ми, който можеше да каже само една дума в моя защита, избра да мълчи.
Кажете ми, бихте ли простили на такъв приятел, или мълчанието му е достатъчна причина да прекратите приятелството?
