На 61 години съм. Работя като автомонтьор от 38 години. Ръцете ми са груби, ноктите ми никога не са съвсем чисти, а работните ми обувки винаги миришат на масло.
Имам един син, Николай. На 34 години е, инженер е и работи в голяма фирма в София.
С майка му направихме всичко възможно да учи. Когато го приеха в университета, продадох стария си мотор, за да му купим компютър.
Никога не съм му го натяквал.
Миналия месец Николай ми се обади. Каза, че ще получава повишение и фирмата организирала малко тържество.
— Тате, ела в събота. Искам да видиш къде работя.
Толкова се зарадвах, че още същата вечер извадих единствения си костюм.
Жена ми го изглади. Сложи ми чиста риза и ме накара да сменя стария колан.
В събота пристигнахме пред голяма стъклена сграда. На входа имаше охрана, а вътре всичко блестеше.
Николай ни посрещна, но изглеждаше притеснен.
Погледна обувките ми, после ризата.
— Тате, само те моля да не започваш с историите от сервиза.
Усмихнах се.
— Няма, момчето ми.
В залата имаше около трийсет души. Всички бяха добре облечени. Говореха за проекти, командировки и нови договори.
Стоях до жена си и държах чашата си с вода.
След малко при нас дойде възрастен господин с очила.
— Вие сте бащата на Николай, нали? С какво се занимавате?
Преди да отговоря, синът ми се появи до нас.
— Татко е работил разни неща. Сега вече почти не работи.
Погледнах го изненадано.
— Ники, аз още съм в сервиза.
Той се засмя нервно.
— Да, занимава се с едни стари коли. Нищо особено.
Господинът кимна учтиво и се отдалечи.
Усетих как жена ми ме хвана за ръката.
После дойде моментът с поздравленията.
Началникът на Николай говореше колко талантлив и амбициозен е синът ни.
Накрая го покани да каже няколко думи.
Николай благодари на колегите си, на ръководството и на съпругата си.
После каза:
— Всичко съм постигнал сам. Никой не ми е проправял пътя.
Хората започнаха да ръкопляскат.
И аз ръкоплясках.
Но жена ми стоеше неподвижно.
Когато седнахме, тя прошепна:
— Трийсет години му проправяхме пътя, а той се срамува да каже какво работиш.
Помолих я да не говорим там.
Малко по-късно същият възрастен господин се приближи отново.
— Извинете, вие случайно не сте Иван от сервиза на улица „Рила“?
Кимнах.
Той се усмихна широко.
— Преди петнайсет години поправихте колата на баща ми. Помня ви отлично.
Оказа се един от собствениците на фирмата.
Разказа как баща му останал на пътя, а аз отишъл да помогна в неделя, въпреки че сервизът бил затворен.
Бях забравил случката.
Той не беше.
— Баща ми още ви споменава. Казваше, че рядко се срещат толкова съвестни хора.
Николай стоеше до нас и мълчеше.
Господинът го погледна.
— Имаш прекрасен баща. Надявам се да знаеш това.
За първи път през цялата вечер синът ми не намери какво да каже.
Не останахме до края.
На излизане Николай ни настигна пред асансьора.
— Тате, не исках да те обидя.
Попитах го само едно:
— Срам ли те е, че поправям коли?
Той сведе очи.
— Просто тук всички са с висше образование.
Това ме заболя повече от всичко друго.
Прибрахме се мълчаливо.
На следващата сутрин отидох в сервиза. Облякох стария гащеризон и започнах да сменям спирачките на един автомобил.
Около обяд Николай дойде.
Стоя дълго на прага, преди да влезе.
— Тате, може ли да ми покажеш какво правиш?
Дадох му чист чифт ръкавици.
Работихме заедно почти час. Накрая той седна на стария стол до вратата.
— Извинявай, че се държах така пред хората.
Приех извинението му.
Но му казах, че не искам никога повече да се представям за човек, който не съм.
Обичам сина си. Гордея се с него.
Само че още ме боли, когато си спомня как пред всички нарече работата ми нищо особено.
Кажете ми, правилно ли постъпих, че му простих толкова бързо, или трябваше да разбере по-сериозно колко ме е наранил?
