Навършвах 51 години. Бях купил торта от сладкарницата до работата и се прибирах по-рано, защото си мислех, че поне тази вечер ще вечеряме заедно.
На двайсет метра от блока телефонът ми звънна.
Беше жена ми, Росица.
— Иване, къде си?
— Почти пред входа. Купих торта.
Последва тишина.
— Недей да се качваш още. Поканила съм хора и ще е по-добре да дойдеш след девет.
Помислих, че ми подготвя изненада.
— За мен ли са гостите?
— Не точно. Имам събиране с колежките. Нали ти казах, че ще празнуваме повишението ми.
Не ми беше казвала.
Стоях пред входа с кутията в ръце. На капака имаше залепена малка хартиена свещичка, която продавачката беше добавила безплатно.
Казвам се Иван. С Росица сме женени от 26 години. Имаме пораснала дъщеря, която живее във Варна.
Работя като техник по поддръжката в училище. Росица е счетоводителка в частна фирма.
През последните години отношенията ни станаха странни. Не се карахме много, но и почти не разговаряхме.
Аз пазарувах след работа, плащах сметките и поправях всичко вкъщи. Росица често излизаше с колежките си.
Казвах си, че е нормално.
Онази вечер седнах на пейката зад блока.
Беше студено. Преместих тортата върху коленете си и се обадих на дъщеря ни.
Тя веднага ми честити.
— Тате, мама направи ли ти любимата мусака?
Засмях се.
— Не, моето момиче. Мама има гости.
Дъщеря ми замълча.
После каза, че ще ми се обади по-късно.
Около осем и половина реших да се прибера. Не исках да седя повече навън.
Когато отключих, от хола се чуваше смях.
Имаше шест жени и двама мъже. На масата бяха подредени хапки, салати и сладкиши.
Росица ме видя и лицето ѝ се промени.
— Нали ти казах след девет?
Една от колежките ѝ стана.
— О, това е съпругът ти! Честит рожден ден!
Всички се обърнаха към мен.
Преди да успея да благодаря, Росица се засмя.
— Оставете го. Иван не обича такива събирания. Той си е домашен човек. Само гледа телевизия и се занимава с отвертките си.
Няколко души се усмихнаха.
Оставих тортата върху кухненския плот.
Росица ме последва.
— Защо трябваше да идваш точно сега?
— Роси, днес имам рожден ден.
— Знам. Но не всичко се върти около теб.
Не намерих думи.
Върнах се в хола, за да си взема якето. Тогава една от колежките, която познавах бегло, забеляза кутията.
— Иван, това торта ли е? За рождения ти ден?
Кимнах.
Тя се обърна към Росица.
— Чакай, ти каза, че той не иска да празнува.
Жена ми започна да обяснява, че съм бил особен и не обичам внимание.
Тогава казах тихо:
— Никой не ме е питал.
В стаята стана неудобно тихо.
Не повиших тон. Просто взех якето си и излязох.
Отидох до малката пицария на съседната улица. Поръчах си пица и минерална вода.
Докато чаках, телефонът ми звънна.
Беше дъщеря ми.
— Тате, къде си?
Казах ѝ.
След около половин час получих видеообаждане. Дъщеря ми беше събрала съпруга си и двамата ми изпяха песничката за рождения ден.
Разплаках се.
Не защото бях сам в пицарията.
А защото някой се беше сетил, че този ден има значение за мен.
Когато се прибрах, гостите си бяха тръгнали.
Росица миеше чашите.
— Изложи ме пред всички — каза, без да се обърне.
Тогава за първи път от много години не се извиних.
— Роси, аз не исках голям празник. Исках да мога да се прибера в собствения си дом.
Тя остави една чаша в мивката.
Не отговори.
На следващата сутрин видях тортата в хладилника. Никой не я беше отворил.
Отрязах си парче, направих кафе и седнах до прозореца.
Росица влезе в кухнята и попита дали още се сърдя.
Казах ѝ, че не съм сърдит. Че съм много тъжен.
Това сякаш я изненада повече от всичко.
Вечерта ми предложи да излезем на ресторант през уикенда.
Отказах.
Не за да я накажа. Просто не исках да заместваме един разговор с вечеря.
Казах ѝ, че трябва да поговорим сериозно за това как живеем.
Не знам дали ще успеем да върнем близостта си.
Но вече знам, че не искам да бъда човекът, който трябва да чака разрешение, за да се прибере у дома.
Кажете ми, прекалено чувствителен ли съм, или след толкова години брак човек има право да очаква поне малко внимание?
