Разбрах го на паркинга пред хотела, когато видях непознат автомобил да спира до нашия. От него слезе жена с големи слънчеви очила и куфар на колелца.
Мъжът ми Иван веднага се усмихна.
— Ето я и Мария!
Стоях до багажника с две чанти в ръцете и се чудех дали правилно съм чула.
Мария беше бившата му съпруга.
На четиридесет и седем години съм. Казвам се Надежда. С Иван сме женени от осем години и това трябваше да бъде първата ни истинска почивка от почти две години.
Работя в счетоводен отдел. Иван има малка фирма за дограма. Все нещо се случваше и все отлагахме пътуването.
Бях резервирала три нощувки в малък хотел край Велинград.
Исках само да бъдем двамата.
Без служебни телефони, без гости, без семейни задължения.
Когато Мария се приближи, Иван ме представи така, сякаш се виждахме случайно.
— Нади, нали познаваш Мария.
Познавах я от две семейни събирания. Държали сме се учтиво една с друга, но никога не сме били приятелки.
— Здравей — казах объркано.
Мария се усмихна.
— Иван каза, че няма да имате нищо против да се присъединя. И аз имах нужда от почивка.
Погледнах съпруга си.
Той вече вадеше нейния куфар.
По-късно, докато Мария попълваше документите си на рецепцията, го дръпнах настрани.
— Защо не ми каза?
— Защото знаех, че ще реагираш така.
— Как точно?
— Ще ревнуваш без причина.
Усетих как гърлото ми се свива.
— Иван, това трябваше да бъде нашата почивка.
— Тя е сама. Няма с кого да пътува. Какво толкова?
Не отговорих.
Вечерта слязохме в ресторанта на хотела.
Мария седна до Иван. Започнаха да си припомнят стари пътувания, общи познати и смешни случки от брака им.
Аз седях срещу тях и бавно разбърквах супата си.
На няколко пъти опитах да се включа, но разговорът отново се връщаше към миналото им.
После Мария спомена един ресторант в Банско.
— Помниш ли как се изгубихме тогава?
Иван се засмя.
— Как да не помня!
Обърна се към мен.
— Нади, ти няма да разбереш. Трябваше да си там.
Това изречение ме заболя повече, отколкото очаквах.
На следващата сутрин бяхме уговорили разходка.
Облякох си якето и слязох във фоайето.
Иван и Мария вече стояха до изхода.
— Решихме да отидем до едно място, което познаваме отпреди — каза той.
— А аз?
— Можеш да дойдеш, разбира се.
Мария добави:
— Само че там има доста ходене. Не знам дали ще ти хареса.
Не знам защо, но тогава се почувствах като човек, който пречи на чужда среща.
— Отидете — казах.
Останах сама.
Разходих се из града, купих си баничка от малка пекарна и седнах на пейка до парка.
Телефонът ми звънна чак след три часа.
— Нади, къде си? — попита Иван.
— Разхождам се.
— Ние ще обядваме. Ще се присъединиш ли?
Отказах.
Вечерта, когато се върнаха, Иван беше раздразнен.
— Цял ден се държиш странно. Излагаш ме пред Мария.
Тогава вече не издържах.
— Аз ли те излагам? Ти доведе бившата си жена на почивката ни, без да ме попиташ!
Той въздъхна.
— Нали знаеш, че между нас няма нищо?
— Не става въпрос за това.
Иван замълча.
— Става въпрос, че ме постави на последно място.
На следващата сутрин събрах багажа си.
Иван ме намери пред рецепцията.
— Какво правиш?
— Прибирам се.
— Ще си тръгнеш заради една глупост?
— За теб може да е глупост. За мен не е.
Тогава се случи нещо неочаквано.
Мария се появи зад него.
— Иван, остави я да говори.
Той се обърна изненадано.
Мария погледна мен.
— Надежда, съжалявам. Той ми каза, че идеята е твоя. Че искаш да се опознаем по-добре.
Погледнах Иван.
Той не каза нищо.
— Значи си излъгал и двете ни? — попитах.
Мария остави ключа си на рецепцията.
— Аз също си тръгвам. Не искам да бъда причина за това.
Иван започна да обяснява, че искал всички да сме в добри отношения.
Но вече не ми се слушаше.
Прибрах се с автобуса.
През целия път гледах през прозореца и се опитвах да разбера защо човекът, когото обичам, беше решил, че моето мнение няма значение.
Иван се върна вечерта.
Извини ми се. Каза, че е постъпил глупаво и че не е искал да ме нарани.
Не го изгоних. Не направих сцена.
Само му казах, че имам нужда от време.
Мина месец.
Продължаваме да живеем заедно, но нещо между нас се промени.
Преди винаги вярвах, че Иван първо ще помисли за мен, когато взема решение, което засяга и двама ни.
Сега вече не съм толкова сигурна.
Не ревнувам от Мария. Даже ѝ благодаря, че каза истината.
Боли ме, че съпругът ми предпочете да ме излъже, вместо просто да ме попита.
Какво бихте направили вие?
