Прочетох съобщението три пъти, докато стоях на опашката в аптеката. Хората зад мен започнаха да недоволстват, защото не бях забелязала, че е дошъл редът ми.
Прибрах телефона в джоба и излязох, без да купя нищо.
На петдесет и една години съм. Работя като шофьор на градски автобус във Варна. Отгледах дъщеря си сам, след като майка ѝ замина за чужбина, когато момичето беше на осем.
Казвам се Георги. Дъщеря ми се казва Виктория.
Не сме имали лесен живот, но винаги съм се старал да не ѝ липсва най-важното.
Сутрин ставах в четири и половина. Оставях ѝ закуска в хладилника и бележка на масата, че я обичам.
Когато беше малка, я водех на училище с автобуса, ако смените ми позволяваха. Сядаше зад мен и ми махаше през огледалото.
После порасна.
Завърши гимназия с отличен успех и я приеха да учи право в София.
Помня деня, в който получи резултатите. Прегърна ме толкова силно, че ми падна шапката.
— Тате, успяхме!
Не каза успях. Каза успяхме.
Тогава плаках от щастие.
През следващите години изпращах пари всеки месец. Понякога вземах допълнителни смени през почивните дни.
Не съм ѝ разказвал колко пъти съм отказвал покани от приятели, защото трябваше да спестявам.
Не исках да се чувства виновна.
Последната година Виктория започна да ми звъни по-рядко.
Имаше нови приятели, стажуваше в адвокатска кантора и излизаше с момче от заможно семейство.
Радвах се за нея.
Една неделя ми каза, че родителите на приятеля ѝ били много известни хора.
— Тате, те са съвсем различни. Всичко при тях е много официално.
Засмях се.
— Е, аз поне знам как да си изгладя ризата.
Тя не се засмя.
Седмица преди дипломирането си купих нов костюм. Беше тъмносив, от магазин с намалени дрехи.
Извадих старите си обувки и ги занесох на обущар. Исках да изглеждам прилично.
Бях поискал два дни отпуск, за да пътувам до София.
Тогава получих съобщението.
Виктория пишеше, че церемонията щяла да бъде много официална. Че ще присъстват родителите на приятеля ѝ и хора от кантората.
Накрая беше написала:
— Тате, моля те, не идвай. Ще празнуваме двамата друг път. Не искам да се чувстваш неудобно сред тези хора.
Стоях на тротоара пред аптеката и гледах екрана.
Обадих ѝ се.
— Вики, срамуваш ли се от мен?
Тя въздъхна.
— Тате, не започвай. Просто няма да ти е приятно.
— Защо няма да ми е приятно?
— Защото там всички са адвокати, преподаватели, бизнесмени. Не искам да те разпитват какво работиш.
Тогава разбрах.
Не се притесняваше за мен.
Притесняваше се от мен.
Не отидох на дипломирането.
В деня на церемонията бях на работа. Карах по обичайния маршрут и на всяка спирка се опитвах да не мисля как дъщеря ми получава дипломата си.
Вечерта видях снимките във Facebook.
Виктория стоеше между приятеля си и неговите родители. Всички се усмихваха.
Под една от снимките беше написала, че е благодарна на хората, които винаги са били до нея.
Затворих телефона.
След три дни ми се обади.
— Тате, защо не ме поздрави за дипломирането?
— Поздравих те със съобщение, Вики.
— Да, ама можеше поне да ми се обадиш.
Мълчах.
Тогава тя каза нещо, което ме заболя още повече.
— Майката на Мартин попита къде си. Казах ѝ, че си на работа и не си могъл да дойдеш.
— А ти какво ѝ каза, че работя?
— Тате, моля те…
Не продължих разговора.
Минаха две седмици.
Една вечер Виктория се появи пред вратата ми във Варна.
Беше с малък куфар и очите ѝ бяха зачервени.
Оказа се, че майката на Мартин случайно разбрала, че съм шофьор на автобус.
Жената попитала Виктория защо никога не говори за баща си.
Когато чула истината, ѝ казала:
— Момиче, баща ти те е отгледал сам. Трябва да се гордееш с него.
Виктория стоеше пред мен и плачеше.
— Тате, толкова ме е срам от това, което направих.
Пуснах я вътре.
Седнахме в кухнята. Направих чай и извадих бисквитите, които винаги купувах, когато тя си идваше.
Тя забеляза новия костюм, закачен на вратата на гардероба.
— За дипломирането ли го купи?
Кимнах.
Виктория закри лицето си с ръце.
— Прости ми.
Прегърнах я. Не можех да оставя детето си да плаче така.
Но не ѝ казах, че нищо не е станало.
Защото беше станало.
На следващата сутрин тя поиска да дойде с мен до автобусния гараж.
Запозна се с колегите ми. Донесе им банички и кафе.
Когато един от тях я попита коя е, Виктория отговори:
— Аз съм дъщерята на Георги.
После ме хвана под ръка.
Това беше първият път от много месеци, в който отново почувствах, че не се срамува от мен.
Обичам дъщеря си повече от всичко. Простих ѝ, но още пазя билета за влака, с който трябваше да отида на дипломирането.
Не знам защо не го изхвърлям.
Може би защото искам да помня, че човек може да даде всичко на детето си и пак да се окаже нежелан в най-важния му ден.
Какво бихте направили вие?
