На петдесет и две години съм. От единадесет години работя като касиерка в квартален супермаркет. Не съм човек, който обича да се кара. Отивам на работа, върша си задълженията и се прибирам.
В понеделник сутринта пристигнах десет минути по-рано. Оставих си чантата в шкафчето, облякох служебната престилка и си вързах косата.
Още преди да отворим, управителят ме извика.
Казва се Борис. На тридесет и осем години е и отскоро ръководи магазина.
— Елена, имаме проблем с касата от събота.
Погледнах го учудено.
— Какъв проблем?
— Липсват двеста лева. Ти беше на смяна.
Стомахът ми се сви.
— Предадох касата на колежката, както винаги.
Той не отговори. Само ми каза да изчакам.
След пет минути събра всички служители до складовото помещение. Бяхме осем души.
Борис застана срещу мен.
— Няма да търпя кражби в този магазин. Особено от хора, на които сме имали доверие.
Усетих как коленете ми омекват.
— Но аз нищо не съм взела.
Той повиши глас.
— Тогава обясни защо липсват парите!
Колежката ми Росица гледаше пода. Момчето от склада стискаше една празна кашонена кутия.
Никой не каза нищо.
— Ако до края на деня сумата не се появи, ще има последствия — продължи Борис. — И всички ще знаят кой е виновен.
Исках да потъна в земята.
Работя там единадесет години. Познавам клиентите по име. Знам коя баба купува половин хляб и кой пенсионер брои стотинките си пред касата.
Никога не съм взела дори една стотинка, която не е моя.
През целия ден ръцете ми трепереха.
Една клиентка ми подаде банкнота и аз два пъти преброих рестото. Толкова се страхувах да не сгреша отново.
На обяд седнах сама зад магазина с пластмасовата си кутия с ориз и кюфтета.
Не можах да хапна.
Тогава при мен дойде новото момиче от склада, Таня. Беше започнала работа преди две седмици.
— Ели, може ли да те питам нещо?
Кимнах.
— В събота вечерта управителят не отвори ли твоята каса след приключването на смяната?
Погледнах я.
— Не знам. Аз вече си бях тръгнала.
Таня се поколеба.
— Видях го. Търсеше дребни за другата каса.
Сърцето ми започна да бие силно.
Върнахме се вътре и помолих Борис да проверим камерите.
Той се намръщи.
— Нямам време за глупости.
Но Таня застана до мен.
— Аз видях как отворихте касата в събота.
Борис замълча.
След половин час пристигна собственикът на магазина. Таня му беше звъннала, защото не искаше да ме обвиняват несправедливо.
Провериха записите и касовите отчети.
Оказа се, че Борис беше преместил двеста лева в другата каса, за да има ресто. После беше забравил да отбележи прехвърлянето.
Парите никога не бяха изчезвали.
Стоях до вратата на офиса и слушах как собственикът му задава въпроси.
Борис излезе след малко.
— Елена, станало е недоразумение.
Погледнах го.
— Пред всички ме нарекохте крадла.
— Не съм казал точно това.
Тогава за първи път от единадесет години повиших глас.
— Казахте, че липсват пари и че аз съм виновна. Всички го чуха.
Собственикът излезе след нас.
— Борис, събери служителите и обясни какво е станало.
Той го направи. Но извинението му беше толкова тихо, че едва го чух.
Вечерта се прибрах и оставих престилката за пране.
Дъщеря ми се обади да ме попита как е минал денят. Казах ѝ истината и се разплаках.
Тя ме помоли да напусна.
Но аз не искам да бягам от място, където съм работила честно толкова години.
На следващата сутрин отидох отново. Само че преди да започна смяната, подадох писмена жалба до собственика.
Не поисках Борис да бъде уволнен. Поисках да не обвинява никого публично, преди да провери фактите.
Таня ме прегърна в склада и ми каза:
— Радвам се, че не си замълчах.
Аз също.
Но още ме боли, когато си спомня как осем души ме гледаха, докато се опитвах да докажа, че не съм крадла.
Правилно ли постъпих, като останах на работа, или след такова унижение човек трябва да си тръгне?
