Стоях пред огледалото в коридора с роклята, която бях купила специално за случая. Беше тъмносиня, съвсем обикновена, но ми стоеше хубаво.
На четиридесет и три години съм. Разведена съм и отгледах сама дъщеря си, която вече учи в университет.
Работя като хигиенистка в офис сграда в София. Ставам в пет сутринта, хващам първия автобус и се прибирам вечер с подути крака.
Не се срамувам от работата си.
Но в деня на сватбата на най-добрата ми приятелка за първи път се почувствах така, сякаш трябва да се извинявам за нея.
С Деси се познаваме от двадесет и пет години.
Бях до нея, когато първият ѝ брак се разпадна. Прибирах я от работа, когато нямаше сили да се прибере сама. Гледах сина ѝ, когато трябваше да ходи на интервюта.
Тя също ми е помагала.
Затова, когато ми каза, че ще се омъжва повторно, се разплаках от радост.
Две седмици преди сватбата Деси ми се обади.
— Искам да те помоля за нещо, ама да не се обидиш.
Бях в кухнята и белех картофи за вечеря.
— Казвай.
— Роднините на Петър са малко особени. Повечето имат бизнеси, работят хубави професии. Ако те питат с какво се занимаваш, кажи, че работиш в администрацията.
Оставих ножа.
— Защо?
— Ами ти си в офис сграда. Няма да е точно лъжа.
Засмях се, защото помислих, че се шегува.
Но Деси мълчеше.
— Срам ли те е от мен?
— Не започвай, моля те. Просто не искам неудобни разговори на сватбата.
Същата вечер почти не спах. На сутринта реших, че няма да развалям приятелството ни заради едно изречение.
Отидох на сватбата.
Занесох подарък, за който бях отделяла пари три месеца. Купих и малка картичка, в която написах колко много означава Деси за мен.
В ресторанта ме настаниха на маса с непознати хора.
Деси изглеждаше прекрасна. Когато ме видя, ме прегърна набързо и ми прошепна:
— Само помни какво говорихме.
Усетих как стомахът ми се сви.
На масата до мен седеше жена на около петдесет години. Представи се като леля на младоженеца.
Започнахме да разговаряме.
Попита ме откога познавам булката, дали имам деца и къде работя.
За миг се поколебах.
После казах истината.
— Работя като хигиенистка в една офис сграда.
Жената се усмихна.
— И аз съм работила това навремето. Никак не е лесно.
Разговорът продължи съвсем нормално.
След малко Деси дойде при нас.
Лелята на Петър ѝ каза:
— Много приятна приятелка имаш. Тъкмо си говорехме за работата ѝ.
Лицето на Деси се промени.
— А, да. Тя помага с поддръжката на една голяма фирма.
Погледнах я.
— Чистя офисите, Деси. Няма нужда да го обясняваш по друг начин.
Настъпи неловко мълчание.
Деси се усмихна насила и си тръгна.
Десет минути по-късно ме извика в коридора до тоалетните.
— Защо трябваше да го правиш?
— Какво съм направила?
— Помолих те само за едно нещо. Толкова ли беше трудно?
Стоях с малката си чантичка в ръце и не знаех какво да кажа.
— Деси, аз не съм те изложила.
— Ти не разбираш какви са тези хора. Не искам после да ме обсъждат.
Тогава я попитах нещо, което още помня.
— Ако те е срам да кажеш каква съм, защо изобщо ме покани?
Тя въздъхна.
— Защото си ми приятелка. Но можеше поне днес да се съобразиш.
Не се скарахме. Просто се върнах, взех палтото си и си тръгнах.
На спирката заваля. Нямах чадър и застанах под навеса до една възрастна жена с пазарска количка.
Телефонът ми звънна.
Беше Деси.
— Къде си? Трябва да се снимаме.
— Прибирам се.
— Сериозно ли ще ми развалиш сватбата заради това?
Не отговорих веднага.
— Деси, пожелавам ти да си щастлива. Наистина.
Затворих.
Когато се прибрах, свалих роклята и я закачих внимателно в гардероба. После видях, че по обувките ми има кал от спирката.
Седнах на малкото столче в коридора и започнах да ги чистя с влажна кърпа.
Тогава се разплаках.
Не заради работата си. Не заради гостите.
Плаках, защото двадесет и пет години бях смятала един човек за семейство, а той се беше притеснил да каже коя съм.
На следващата сутрин лелята на младоженеца ми изпрати покана за приятелство във Facebook.
Написа ми, че съжалява, задето съм си тръгнала толкова рано, и че ѝ е било приятно да поговорим.
Няколко дни по-късно Деси ми изпрати снимки от сватбата. Не спомена разговора ни.
После ми написа, че съм прекалила и че истинските приятелки правят компромиси.
Прочетох съобщението няколко пъти.
Отговорих ѝ, че компромис е да облечеш рокля, която не харесваш, или да седнеш на маса с непознати хора.
Но да се срамуваш от себе си, за да бъде друг доволен, не е компромис.
Оттогава не сме се виждали.
Всеки ден продължавам да ставам в пет сутринта. Чистя бюра, мия подове и събирам кошчетата в офисите.
Вечер се прибирам уморена, но знам, че всичко, което имам, съм го изкарала с честен труд.
Липсва ми Деси. Понякога по навик посягам към телефона, за да ѝ разкажа нещо смешно от деня.
После си спомням погледа ѝ в ресторанта.
И оставям телефона.
Какво бихте направили вие?
